Продължение на:Защо полудяват учителите? – I част
…
Наливам си вода в междучасието.
– Здравейте, господине! Колко имам на учебната тетрадка!? – едва не изпускам стъклената бутилка в мивката.
– Не знам… Ще разбереш в часа… – плюя си в пазвата.
След като се спасих от обезводняване се насочвам към класната стая на девети клас с мисълта, че ще си отпочина във времето, в което те правят контролно на смартфоните си.
– Оооо, господине! – в хор.
– Добър ден и на вас! Сядайте, сядайте! – отговарям с престорен ентусиазъм.
Заставам пред компютъра, въвеждам си темата и прочее.
– Има ли отсъстващи? – очевидно не всички са в класната стая.
– Не, господине! – отново колективен отговор.
– Е, как не!? Поне 5 души ги няма! – възкликвам в недоумение.
– Ааа? Ей сега ще дойдат. До магазина са. Не им пишете отсъствия! – отговарят без напрежение.
– А по една шестица? Не щете ли?
– Ооо да, да господине! – пробужда се от съня си Мирослав.
В този момент въпросните 5 човека нахлуват в стаята с покупки достатъчни да изхранят малко село, което е откъснато от света.
– Ами ние такова… до магазина. – започва обяснението.
– Извинете, че закъсняхме. Може ли да останем? – Георги е достатъчно досетлив и възпитан.
– Сядайте и само да съм видял някой да яде! Впрочем губите си времето за контролното – вече виждам някои стъписани погледи.
– Какво контролно!!!? – отново Мирослав.
Съучениците му са така любезни да му напомнят как са определили датата заедно с господина и как той им е напомнил 120 пъти през последната седмица за това събитие.
– Записвам линка на дъската. Но!!! Не бързайте! Изчакайте да ви обясня кое как да направите и тогава ще го отворите! – обяснявам бавно, докато пиша.
– Господине, аз нямам телефон! – Александър ме хвърля в потрес.
– Как така нямаш?! Та ти всеки час си ровиш в телефона, а сега ми заявяваш, че не го носиш точно днес! Нали предупредих, че… – отговарям след кратка пауза на недоумение.
– Ами нашите ме наказаха, господине. – вдига рамене.
– Добре, ти не им ли каза, че ще ти трябва за контролното по История?
– Не ми повярваха… – отговаря с искрено съжаление, а аз едвам се сдържам да не изпадна в луд смях.
– Сядай на компютъра! – „Няма да се измъкнеш!“ казвам си на ум.
– Записвате линка в полето на браузъра си. Не в Гугъл! След като го отворите…
Някой ме прекъсва:
– Господине, това не се отваря! Линкът е грешен! – Мариела вече е изнервена, защото очевидно съм допуснал някаква грешка. Според нея…
– Изчакай за момент, ако обичаш. Казах не бързайте. – вече лекичко съм изнервен. Какво ти технологично поколение, те не могат да отворят един линк!
– След като отворите линка ще се появят две полета. В едното записвате мейл, чиято парола помните, защото там ще си получите резултатите.
Още няколко души заявяват, че линка не работи.
– Казах да изчакате!!! – толкова от часа, в който уж щях да пестя гласни струни.
– Моля ви мейлът да не е нещо от видаpalaviadjoni@… –опитвам да разведря обстановката.
Резултатът е луд смях и още изгубено време.
– Във второто поле записвате име, номер и клас. – инструкциите приключиха, сега остава да ги повторя още между 20 и 30 пъти докато всички ги разберат и да видим защо тоя линк не се отваря.
– Мариела, правилно ли записа линка?
– Да, господине!!! – със сто процентова сигурност.
– Я да видя… да… сгрешила си го. – сигурен бях.
– Господине, вижте какво ми излиза! – Тодор е истински озадачен.
– Тодоре, казах не в търсачката Гугъл, а в прозореца на браузъра. – сигурен бях, че е това.
– Къде е тоя прозорец? – технологичното поколение…
– Горе бе Тодоре, горе!!! Да точно там! Хайде сега го напиши и внимавай да не сгрешиш.
Най-накрая всички успяват да отворят линка, да попълнят полетата и да започнат работа. Наслаждавам се на гробната тишина. Е явно все пак ще си почина…
– Колко верни отговора има на въпросите с тикчетата? – разумен въпрос зададен от Димитър.
– Колкото точки дава задачата. Във всички задачи е така. – с разумен отговор. – И в този ред на мисли тройката започва от 10 точки, внимавайте с тотото. – с ехидна усмивка на лице предупреждавам, защото „чета мисли“.
– Господине, вие май намеквате нещо? – Мариела пак нещо е недоволна.
– Не, просто ви информирам… – гимназистите са особено тънкообидни.
– Колко верни отговора има на въпросите с тикчетата? – о, не… не отново.
– Колкото са точките, Мирославе. Колкото са точките! – повишавам тон.
– Ама защо ми викате? – искрено учуден е.
– Преди 2 минути го обясних, Мирославе! Хайде, тихо вече! – приключвам с разговора.
Дончо вдига ръка. Отивам при него в очакване на поредния сериозен проблем за разрешаване. Сякаш вече съжалявам, че не направих теста на хартия.
– На тая задача е така, нали господине? – смигва ми съучастнически.
– Не знам… – вдигам рамене.
– Е как не знаете! – ама наистина е изненадан.
– Не знам нищо… – обръщам се и продължавам да кръжа като орел между редиците, а Дончо вече ми е сърдит.
– Колко верни отговора има на… – поредният!
– КОЛКОТО СА ТОЧКИТЕ! – отговарят в хор няколко души около него, очевидно изнервени, че теста не е толкова лесен колкото са очаквали да бъде.
– Господине, как се пише Санстефан… – изведнъж някой много държи на правописа.
– Шшшшт!
– Ама аз не съм казал на кой въпрос… – сякаш не се подразбира.
– Тихо!? Пишете както можете. Не оценявам правопис, а знания! – ако отнемах точки за правопис… Пази, Боже!
Остава малко време до края, а предалите не са особено много. На някои хора ръцете им треперят, докато попълват задачите. За пръв път виждам тийнейджър с треперещи ръце, докато използва телефон.
– Мирославе, хайде гледай си в твоя телефон, става ли? – опитите за преписване стават все по-отчаяни.
– Само сверявам, господине. – хили се насреща ми.
– А да ви пиша средна оценка на двамата? – винаги работи.
– Ааа, не, не господине! – включва се и подсказващият.
– Хайде натискайте изпращане, остава една минута. – приканвам ги любезно.
– Още малко, още малко! – колективен отговор, както казваше водещият на „Минута е много“.
– Петя, нали вчера твърдеше, че часът не свършва, когато Ви освободя, а точно в 10 и 45 минути? – лекичко се заяждам.
– Е, сега е точно и 45… – продължавам.
– Ама още не е бил звънеца. – оправдава се тя, а в този момент звънеца бие.
– Хайде, изпращайте си работите. И не си правете илюзии, че ще ги довършите с учебника у дома, защото на всяка работа пише в кой ден и в колко часа е изпратена. Тестове, изпратени извън часа, ще бъдат оценявани със слаба оценка. – след тази реплика няколко души започнаха нервно да пишат нещо на телефоните си.
Уверявам се, че всички са предали.
– Хубав ден на всички! – мисля си: „Дали да не се върна към тестовете на хартия?“
Послепис: Всички прилики с реални лица и събития са напълно случайни. Историята, която разказвам, е плод изцяло на моето въображение.
Втори послепис: Посвещава се на всички, които правят изводи за преподавателски методи и умения на база на художествено произведение. Достатъчно иновативен ли беше този фейлетон?
…
*Явор Генове роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история и работи като учител в гр. Горна Оряховица. В момента живее във Велико Търново, къдетопродължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята, свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.
Текстът епредоставен на mamamia.bg от aвтора и е част от неговия блогBrasnach.wordpress.com
