Нима нито един от ужасните инциденти напоследък не се оказва достатъчн нито за оставки, нито за масови протести?
Задача от движение:
Ако лек автомобил тръгва от точка А със 170 км/ч, а от точка Б излиза необезопасен парашут над морето, то колко хора е нужно да изгубят живота си по най-нелепите възможни начини, за които дори сценаристите на филми не са се сещали, за да отместим поглед от екрана, да прекъснем почивките си и да протестираме ефективно срещу първопричините за безобразията, които ни случват ежедневно?
Задавам си постоянно този въпрос. Наистина е почти ежедневно.
Задавам си го с всяка следваща новина, от която настръхват косите.
Дали единственото, което си казваме наум, е "добре, че не съм аз; добре, че и този път не бяха моите близки", макар и с ясното съзнание, че няма никаква пречка следващия път да сме точно ние, точно те...
"В един грозен и злочест свят и най-богатият човек не може да си купи друго, освен грозота и злочестина", пише Бърнард Шоу.
Падна ми се като късметче с днешното и ме върна отново към обичайните размисли какво изобщо печели човек, когато гледа само към собственото си благополучие, като на нещо откъснато от обстоятелствата и контекста около него.
Ние всички сме част от контекста около себе си.
И независимо дали на пръв поглед този контекст ни ощетява или облагодетелства, в дългосрочен план от него няма победители.
В нашето общество дълги години се е спорило, а може и да продължава да се спори, дали сме били под византийско и под турско "робство" или "владичество".
Макар и в конкретиката на термина "робство" да се разбират друг тип отношения, в които човекът е приравнен на безправна собственост (което на практика не се е случвало с народа ни никога) - съм забелязала, че повечето ни сънародници все пак предпочитат него и дори ги обижда идеята на предците им да се отрича качеството на роби.
За себе си се чудя как се съотнася това настояване към манталитета на робско търпение и примирение, който виждам да споделяме на обществено равнище към момента.
Сякаш вече са ни се случили толкова много лоши неща, че ние не можем да ги асимилираме и да реагираме на тях, а само чакаме пасивно кое ще бъде следващото и се надяваме точно ние персонално да не сме обектът му.
Съзнанието блокира под напора на непрекъснатата негативна информация и започва да я регистрира като чиста статистика, като някаква част от "нормалността".
А потенциалната гражданска енергия изпуска парата в социалните мрежи под формата на емоционални коментари, чрез които се валидираме и плюем взаимно и всъщност никога не се трансформира в кинетична енергия.
И всичко продължава постарому.
Трагични инциденти или ужасяващи престъпления, разбира се, се случват и в най-развитите и успешни общества.
Едното, което ги отличава, е честотата - в здравословна среда те са ужасяващо изключение, а не делнична част от ужасяващо ежедневие.
Наскоро например научих от познат, а после и проверих, за да съм сигурна, че за последната календарна година в Хелзинки нито един човек не е загинал при пътно-транспортно произшествие.
Другата съществена разлика е обществената реакция.
Във функциониращо общество само по себе си би довело до протести и до незабавни оставки всяко от следните събития - престъпността на така наречените "локали"; рекордният брой пожари през най-горещите летни дни; фаталното врязване на лек автомобил в автобус, причинено от водач с книжка на две седмици и вече шест фиша, при все че същият водач е улавян в нарушение, още преди дори да е получил книжка; пометените с АТВ от син на полицай пешеходци на светофара в морски курорт; абсурдната смърт на осемгодишно дете поради необезопасен морски атракцион...
Само след последния посочен случай се оказа, че липсата на инструктажи за безопасност и на адекватно обезопасяване на средствата за забавление по Черноморието е по-скоро практика, отколкото единичен случай, но просто не достига до общественото внимание, когато не завършва със смърт.
У нас обаче нито едно от тези не се оказва достатъчно нито за оставки, нито за масови протести.
Нещо повече: българските управляващи нямат скрупули нито да заявяват, че проблемът е овладян, когато той не е, нито да обвинят жертвите за случилото се и да прехвърлят топката изцяло върху тях, нито пък да използват трагични инциденти и престъпления чисто като поредна възможност за черен PR върху своите опоненти.
И номерът все така минава.
Но не е луд който изял зелника, твърди колективният ум на българския фолклор и в случая мисля, че е напълно прав.
Чудя се къде всъщност е точката ни на кипене, има ли изобщо такава?
И ме е страх да си представя какво трябва да се е случило, за да ни изкара от уюта на домовете и на клавиатурите ни, щом всичко досега не го е направило.
Протестите, доколкото ги има, се случват поединично, без голямо обществено обединение на повече от една кауза.
Избирателната активност все така държи срамно ниските си равнища.
А ние продължаваме да събираме капачки за кувьози, както и пари за лечение на деца и родители чрез благотворителни инициативи, а междувременно да се хулим взаимно в социалните мрежи и предимно с това да се изчерпва гражданската ни активност.
Кой знае, може и да е вярно, че всеки народ си заслужава и съдбата, и управниците...
