Да си починеш се превръща във все по-скъпо удоволствие
Плащаме, за да си полегнем... абсурдно, нали?
Не, не визирам бляскавите луксозни ваканции в петзвездни хотели и ресторанти със звезда на Мишлен. Макар че за палатакаджия и любител на бунгалата и хостелите като мен те също представляват абсолютен излишък и преразход, който ми е трудно да си обясня.
Визирам обаче нещо друго, което с днешна дата наблюдавам навсякъде около себе си.
Да поседиш на едно място, да помълчиш, да затвориш очи за няколко минутки да ти е тихо, да скицираш или запишеш мислите си, се превръща в различна разновидност на някоя бутикова и скъпарска активност, за която непременно трябва да се отиде в студио. Или пък на ритрийт.
Ако просто полегнеш вкъщи и почетеш книга, това е мързел.
Ако дадеш 900 лева, за да правиш абсолютно същото в съседното населено място през уикенда, това е читателски ритрийт.
Едното е социално нежелано. Другото е съвременна хип и тренди активност на модерния градски човек.
За първи път се замислих над темата в разговор с една симпатична йога учителка - същата, която ме научи да правя женски шпагат на трийсет+години.
Тя ми разказваше как се е запалила по йога дотолкова, че да стане учител.
И историята беше по-семпла и проста, отколкото човек би могъл да предположи. А според мен - и леко тъжна.
Като съвсем млада майка, тя научила, че йога класовете завършват с около 10-15 минути за релаксация, в които наистина можеш просто да се отпуснеш на постелката, да затвориш очи и да помълчиш.
Студиото се оказало единственото място, където можела да си позволи да го направи, без някой да я осъжда или да иска нещо от нея.
Затова станала много редовна и - покрай желанието си да си почине мъничко - с изненада установила, че всъщност йога асаните ѝ се удават повече, отколкото на всички други в групата.
Посещавах с огромно удоволствие класовете на това момиче. Обаче и наблюдавах как с времето те стават все повече и повече комерсиални.
Като изключим, че те, както и повечето класове в жанра, са достъпни за човек със стандартно възнаграждение само ако притежава служебна карта за спорт, икономическото им измерение започваше да се пропива абсолютно навсякъде.
Постелки за по 300-400 лева. Стилни и модерни екипи за поне 200-300.
Лъскави и маркови бутилки за вода, ластичета за коса, тухлички за подпиране, одеялца за релаксация, микрофибърни кърпи за забърсване на пот от лицето.
И все повече хора, най-вече момичета, които идват в този клас, за да се снимат с или без останалите за Instagram и да капитализират от това си занимание.
Приятното чувство за общност и споделено преживяване се замени от усещане за постоянен натиск да бъда част от нечия реклама на лукс.
Все по-често започнаха да се предлагат и йога ритрийти срещу суми, надвишаващи четири-пет минимални работни заплати - за Бали, Тайланд и къде ли не още по света.
Не разбирам кому е нужно да лети през океана и да отиде в изкуствена среда, базирана на уж автентична локална култура, където ролята на местните е да прислужват на туристи, за да може да направи лотус, дърво или кобра върху своята фешън постелка и заснеме идеални кадър.
Не разбирам и модерни "евенти" като "йога и вино", "йога с фотограф" и други подобни разновидности.
Те нямат нищо общо с аскетичното йога мислене, свързано със смиреност, тишина, липса на състезание, предизвикване на самия себе си, учене, интроспекция, любов и служене на света, на общността и на другия.
Йога е толкова далеч от чупенето на стойки и плащането на 5000 лева за бутикова ваканция, колкото нещо изобщо може да бъде.
Всеки би знаел това, ако прочете дори две страници за йога.
Но комерсиалната ритрийт култура далеч не се изчерпва само с йога.
Медитации, хипнотерапии, рейки, звукотерапии и всякакви други форми на полупочивка и понякога полу-шарлатанство се предлагат брандирани като уикенд или едноседмичен ритрийт пакет.
Казвам полу-шарлатанство, защото малка част от хората, които провеждат такива класове, всъщност имат някаква квалификация да го правят, различна от търговски умения да развият Instagram страница и да се свържат с туристическа агенция, която да им предложи бутиков ритрийт.
Писателски ритрийт, читателски ритрийт, ритрийт за рисуване с вино...
Випасана, където човек отива да мълчи две седмици, да кара на чай и ябълки и да става призори срещу крупна сума пари, все едно не можеш да ставаш рано, да мълчиш и да ядеш ябълки безплатно.
Все едно и не мога да си взема скицника и да отида в гората "про боно", сама или с един-двама приятели, да полежим на тревата, да поговорим, да помълчим заедно, да полежим в хамак, да позяпаме небето, и да запишем или нарисуваме мислите си.
Да подремнем на сянка, пък да си идем вкъщи.
Или да останем за няколко дни... на хижа, в палатка.
Да ни починат очите и умовете от всичкия този Instagram, от цялата тази показност, и от това неизменно вино.
Идеята да поседнеш с мислите си се продава в пакет и това е един абсурден Франкенщайн, роден от комерса.
А в същото време това, от което усещам най-съществена нужда да си почина, е самият комерс.
