Ако изповядвах модерен будизъм, бих обърнала въпроса с хастара навън: първо - какво означава "себе си"?
И второ, да попитам: "можеш ли да загубиш нещо, което не притежаваш"?
Нима притежаваме онова, което наричаме "себе си"?
Не, будизмът ни учи, че няма нищо трайно в нас, което да притежаваме и което да можем да наречем Его (или "себе си"). И именно отказът ни да приемем нетрайността на същността си е онова, в което се вкопчваме и което ни кара да страдаме.
Така че, да, промените, свързани с родителството, ни карат да осъзнаваме, че онова "себе си", което сме привързани и харесваме, вече не е същото.
Изживяваме чувство за загуба.
Старото ни "себе си" е заплашено и крещи за помощ. И ни кара да правим какво ли не, само да не се променим.
Само да не приемем, че:
- Не, не можем да пием до късно с приятели, защото трябва да сложим детето да спи и утре сме задължително на работа;
- Не, не можем да откликнем за почивка в къща за гости в Еленския Балкан в края на седмицата - няма кой да гледа детето, а по завоите му става лошо... А и ако дойде с нас, възрастните, какво ще прави?
- Не, не можем да изкатерим връх Ботев с тръгване в петък без предварително планиране;
- Не, не можем да отидем на мечтаната екскурзия в Южна Америка за две седмици - на кого ще оставим детето?
- Не, нямаме право да се бавим много след работа, защото кой ще направи вечеря на детето?
- Не, не е добре да имаме гости всяка вечер до посред нощ, защото то трябва да се наспи...
- Не, не може да няма нищо за закуска. Ако ти си свикнал само на кафе, детето иска палачинка...
И още много, че и по-драстични неща. Като например:
- Не, не може да напуснеш работа, за да се отдадеш на творческа ваканция, поне не и докато трябва да плащаш сметки, такси и заеми.
- Не, не може да не искаш да изплащаш жилище - цял живот под наем ли ще живееш с това дете?!?
- Не, не може да не му купуваш дрехи, обувки, играчки, мебели за стаята и всичко, което му трябва за и извън училище.
- Не, не може да го оставиш да се прибира само от където и да е. Трябва да го вземеш със себе си. Трябва да го водиш. Трябва да го оставяш. Трябва да го изчакваш.
- Не, не може да правиш каквото си искаш през времето, когато си с него.
Най-малкото, защото повечето неща, които "си искаш" не са за пред малки деца: нито видеоигрите, нито кървавите филми, нито скролването на видеа, нито хобитата ти (каквито и да са те).
Нищо, от онова, което обичаш, не е за пред детето, поне не докато то не поотрасне малко.
- И не, не може да го оставиш само у дома. Трябва да го гледаш, като забравиш за хобитата си.
Много от изброените по-нагоре "проблеми", които идват при съвременния човек, с появата на детето, всъщност са луксове, обслужващи Егото.
Ако ги сравним с огромното значение, което родителите имат за развитието и бъдещия живот на децата си, тези всички "луксове" може да изглеждат смешни и дори нищожни.
Но в съвкупност липсата им може да ни направи наистина нещастни до степен да се чудим дали наистина сме искали да имаме деца???
Направо е удивително колко много хора страдат, защото са станали родители, а не могат да се откажат от начина на живот, с който са свикнали, от привилегиите на неангажираността.
Със сигурност, за майките раздялата с Егото е значително по-драстична, отколкото за бащите (вече сме писали за това).
Но, ето парадокс - бащите изживяват загубата на личните си привилегии много по-шумно, много по-драматично и като много по-значимо социално ограничение.
Именно заради необходимостта от саможертви в личен план, за много мъже да се превърнат в бащи се оказва непосилна задача, която често приключва с фиаско, с раздяла с майката и възможно най-безболезнено освобождаване от отговорността над детето.
Цялата шумна и показна страна на човешката история е изпълнена с ярките фигури на липсващите родители - биологични бащи, неспособни да гледат децата си дори и за половин час и дисфункционални майки, страдащи от бремето на майчинството и отхвърлящи децата си по всякакви възможни начини.
Слава Богу, тихата история на човешката еволюция не се дължи на провала на социалната норма, наречена родителство, а се дължи на хората, които с цената на "скучен живот" и "ниски очаквания" са успели да отхвърлят изискванията на "Егото" и са приели ограниченията, които идват с отглеждането и оформянето на децата като по-добри версии от тях самите.
С което съвсем не обобщавам, че гледането на деца само по себе си е подвиг, след като се извършва масово от хората, къде успешно, къде не.
Казвам само, че "загубата на себе си" е илюзия.
При условие, че промяната е неизбежна част от живота, ролята на родителя е единствено степен на тази промяна.
И в крайна сметка, ако си дарен с по-дълъг живот, един ден идва моментът, в който разбираш, че гледането на деца е нещо мимолетно.
Те порастват и ти можеш да останеш отново сам с "Егото" си. С хобитата си. Със себе си.
За да установиш, че си се променил дотолкова, че без децата си вече нямаш никаква представа кой си и за какво те има на този свят...
Искам да успокоя и онези, които са се вкопчили в чувството си за цел и се боят, че децата ще развалят плановете им:
Не се притеснявайте, децата няма как да ви попречат в постигането на целите. Просто ще трябва да работите двойно.
Е... прави сте. Може би не е толкова "просто"...
