На 13 момичето е едновременно малко и голямо, но по-скоро малко...
Покрай разговорите за това, дали една ученичка на 13 може да съблазни учителя си, се опитвам да си спомня каква бях аз на 13.
Беше доста отдавна, наистина, беше и в един съвсем друг свят, в който правилата изобщо не подлежаха на обсъждане.
Някъде по това време се научих да пуша, за първи път ме пуснаха сама на дискотека с приятелки, отрязах си дългата плитка и поносих малко къса, къдрава коса, опитах бира в кварталната градинка... Но пак не си спомням да е имало идея за съблазняване.
Имаше първи влюбвания - в по-големи момчета от квартала или от театралната трупа, в която играех.
Имаше желание да си говорим, да си мълчим, да се виждаме, да се държим за ръце, да ходим заедно на въртележка и да караме картинги.
В училище имаше дълги разговори и изпитване от учителя по литература - току-що завършил, мисля, че му беше интересно да експериментира и да ни слуша.
Имаше задължителните предупреждения от по-големите съученички и приятелки за учителите по физическо и по трудово - внимавай къде те хваща, когато ти помага да се качиш на успоредката или след прескок, затваряй добре вратата на съблекалнята, не се съгласявай да сядаш на коляното му да ти показва как се работи с рапидограф...
Предупреждения, които тогава ми изглеждаха абсолютно безсмислени.
Защото възприемах учителите като хора от квартала, приятели на татко, хора, които не биха ме наранили по никакъв начин.
Хора, които са наоколо само за да ме учат на разни неща и да ми помагат.
Много е възможно да съм била прекалено доверчива и наивна, но не ми е хрумвало друго.
Всяко момиче получава задължитени предупреждения за това какво би мого да се случи, и съответно ги игнорира веднага.
То е като вечното предупреждение от майка ми: "Не скачай в движение от трамвая!". На кого изобщо би хрумнало да скача в движение от трамвая и защо би го направил?
Спомням си, че на 13 много четях - книгите бяха най-важното, което занимаваше мозъка ми.
Всичко, което се случваше в тях - пътешествия, приключения, любови, трагедии, всичко ми се струваше толкова важно и възможно.
Разбира се, в книгите, които четях, никъде не се допускаше идеята учителят да бъде съблазнен от героинята. И в моята глава нито за миг не се е промъквала такава идея.
Друго, което си спомням, е намръщеният поглед на татко.
Пред очите му вероятно са се извършвали промени, които аз изобщо не съм регистрирала, защото не са ми били важни.
Но той е отчитал и промените в настроението, и физическите промени, и опитите за независимост, търсенето на одобрение от околните - всички онези малки, но важни признаци, че момиченцето му расте.
На 13 момичето е едновременно малко и голямо, но по-скоро малко...
Има някакви мъгляви представи за това какво може да се случи, и в същото време няма никаква представа колко сериозно би могло да е всичко и колко бързо може да се превърне от безгрижно дете в жертва, без дори да разбере как точно се е случило това.
На 13 момичето иска едновременно да е забелязано и незабележимо - възрастните да забелязват хубавите му качества и да отминават багородно грешките, които непрекъснато прави.
Защото са възрастни и се предполага, че разбират липсата на опит, трудната възраст и всичко останало.
На 13 момичето търси граници. Защото няма как да знае къде са те.
Когато си дете, границите стоят фиксирани от родители и учители на едно място. С времето обаче човек започва да вижда все по-интересни неща извън тези граници и възниква потребността те да бъдат разширени.
В начлото плахо, а с годините все по-смело, прекрачваме.
Много е важно какво ще намерим извън границата - един сигурен, подкрепящ и разбиращ свят, или някой, който ще се възползва от липсата ни на опит.
Вероятно в главата на мъжете нещата не стоят точно по този начин.
Може и да виждат провокация, съзнателни опити за "съблазняване", прекомерна "емоционална зрялост"...
Може би не е трудно да се види нещо такова.
Съвсем сигурна съм обаче, че то не съществува в главата на 13-годишното момиче.
Племенницата ми в тия години искаше само огромна плюшена мечка и сладолед, без никаква идея за подтекст.
Не защото беше глупава или незряла, а защото беше на 13 - във възрастта, в която детето все още е дете въпреки, че вече не му се иска.
"Не говорим за това - значи не е било"
Национално представително проучване, проведено по поръчка на УНИЦЕФ през 2021 г. показва, че 15,6% от децата у нас са били жертва на сексуално насилие.
Такива действия се съобщават по-често от момичета (1 от всеки 5).
"Макар че родителите и полагащите грижа лица изглежда са осведомени за преживяното от техните деца физическо насилие и тормоз, много малко от тях съобщават, че децата им са преживели сексуално насилие, което свидетелства за по-ниско равнище на осведоменост и прикрит характер на този вид насилие", се отбелязва в доклада.
Ясно е, че това не помага на никого - нито детето ще разбере и преработи травмата, нито на родителят ще успее да продължи живота си без да се обвинява, нито обществото ще има възможност да накаже виновника и да работи за превенция.
Въпреки, че може би България не е точното място, на което можем да очакваме справедливо наказание за виновника - докладът нарочно отбелязва:
""Обвиняване на жертвата" е преобладаващата нагласа в България, като малко повече от половината респонденти заявяват, че момиче, което е изнасилено, носи отчасти вината за това."...
