Делите леглото си, живота си и проблемите си с даден човек, но вечно си подхвърляте помежду си едни символични 5 лева, че и спорите дали случайно не са 4.50...
Всички сме имали (или пък сме били) онзи приятел в компанията, който все е с едри пари и-и-и: "Хайде днес някой друг да плати, следващия път съм аз..."
Обаче следващият път така и не идва.
Или все оставя за сметка с по два-три лева по-малко, нищо че твърди, че е сложил даже и отгоре за бакшиш.
Или когато той ти дължи 12 лева, ти връща десет, но ако ти му дължиш 17 лева, ги закръгля на 20.
Ако след няколко такива случая вземеш, че си поискаш похарченото по него обратно, ти си този, който започва да изглежда дребнав. Нима сме за няколко лева в това приятелство?!
В компания е донякъде простимо. А и винаги може да се адресира директно или чрез хумор, който да подсети съответния човек да започне да се държи по-адекватно и уважително. Или просто да си каже, ако има финансов проблем, че да измислим заедно нещо.
В една дългосрочна връзка обаче е просто грозно и недопустимо.
Представете си - делите леглото си, живота си и проблемите си с даден човек, но вечно си подхвърляте помежду си едни символични пет лева, че и спорите дали случайно не са 4.50.
Преди години веднъж съм била в такава връзка и се надявам да не се повтаря.
След посещение в супермаркет човекът щателно преглеждаше сметката, за да не би някой от двама ни да остане ощетен дори и с 25 стотинки.
Разменяли сме помежду си реплики като "добре, аз от този шоколад ще си взема една редичка, така че ти дължа около 20% от цената му, но пък ти няма да пиеш много кола, значи за нея аз ще оставя повече".
Както казах, надявам се да не се повтаря повече.
Максимата "чисти сметки, добри приятели" в романтичните връзки е всичко друго, но не и романтична.
Говори за недоверие, издребняване и всъщност за дълбоко нежелание да си истински свързан с човека и да градите заедно съвместния си живот.
Понеже може и да не е най-розовото и еротично преживяване от холивудските филми, но общият бюджет представлява една доста съществена част от това съвместно бъдеще.
А и "чисти сметки, добри приятели" така или иначе се казва в преносен смисъл. По-добре е между близки хора да се мисли повече за взаимната подкрепа, отколкото за сметките.
Може би заради тези си размисли се натъжих искрено, когато преди дни прочетох публикацията на майка и съпруга, която разказва как след 10 години брак с партньора ѝ имат изцяло отделни разходи.
И то не как да е, ами децата са си "изцяло нейни" като грижа, пазаруването - също, сметките са само негова, освен ако не са в нейния апартамент, когато също са нейна.
При ходене на почивка, той заплаща горивото, а тя всичко останало. И десет години по-късно е започнала да се замисля, че тази договорка може би не е напълно окей.
Прагматизъм и тънки сметки между партньори не ми казва "любов".
Намирам за странни и нездравословни двойките и връзките, в които нито единият не знае какви средства изкарва другият.
Както и тези с "моето си е мое, чуждото е общо".
Смятам, че липсата на какъвто и да било споделен и общ бюджет в една връзка не дава добри обещания за нейното бъдеще.
И нека уточня, понеже знам, че често пъти това е важно за хората - да, изкарвам предостатъчно пари, и не, не очаквам от човека до себе си да ме издържа.
Освен, разбира се, по време на уязвими ситуации като отпуск по майчинство, дългосрочно заболяване, или нужда от време между смени на работно място. И съответно бих направила същото за човека насреща.
Ако се налага да се питаш дали би подкрепил партньора си - финансово и по всеки друг начин - и да се съмняваш дали той би го направил за теб, какви партньори сте тогава изобщо?
Най-разумно и човешко ми изглежда общият бюджет на една двойка (или на младо семейство с деца) е всеки да внася част от доходите си за общи разходи - като сметки, жилищни кредити, съвмсестни ваканции, разноски по нуждите на децата.
Оттам нататък и всеки да разполага с достатъчна част от своето собствено възнаграждение, която да може да харчи за себе си, без да се задават въпроси като "мога ли да си поръчам още един фреш" или "имаш ли нещо против да отида на този концерт".
А при формирането на общата част от бюджета следва да се имат предвид и доходите на всеки от двамата. Ако единият изкарва 2000 лева, а другият - 5000, не би било адекватно да се очаква и двамата да внасят в семейната каса по 2500.
Може би всеки може да участва според способностите си.
Все пак конкретната цифра на заплатата не говори за това дали работиш добре или колко работиш и какъв е приносът ти към обществото. Тя отразява единствено на колко се оценява трудът ти по законите на пазара и далеч невинаги по-високо платеният труд е по-ценният за обществото.
Впрочем намирам за приемлива и ситуацията, в която единият партньор не работи - за постоянно или за някакъв по-продължителен период - и съответно другият поема всички разходи, а неработещият се грижи за дома и/или децата или се занимава с дейности, които са важни, но не носят пари.
Като например доброволчеството или често пъти творчеството.
Със сигурност би било по-човешко и по-взаимно от връзка, в която диалогът ви е на ниво "да си ми връщаш, булка, петте лева!".
