Като родители искаме най-доброто за децата си. Не е ли логично да очакваме същото и от държавата?
Явно не, защото с годините все повече гледните точки се раздалечават, все повече говорим на различни езици и все по-малко се разбираме.
Не мога точно да разбера защо се случва това - вероятно факторите са много и разнородни, но колкото повече години минават, толкова повече стават те, защото имат склонност с времето да се натрупват като опасен отпадък.
Родителите говорят за повече зелени пространства, за безопасни детски площадки и училищни дворове, за повече академични знания и умения в училище, за функционална грамотност - а в резултат получаваме небостъргачи, застрояване на буквално всяко свободно пространство, "религия и добродетели", постоянна смяна на правилата.
За пореден път се оказва, че това, което е важно за хората като граждани и родители, изобщо не влиза в приоритетите на държавата.
Защото тя върви по свои, други (вероятно много важни за някого, но далеч не за мнозинството) коловози.
Вярно е, че тези коловози са добре утъпкани - бродим по тях вече над 30 години, като през цялото време повтаряме, че те не са добри и не водят в правилната посока.
Вярно е и, че никой не се интересува от тоя факт.
Вместо някакви реални действия получаваме "работни групи", "съвместни усилия", "натрупани с времето проблеми", реорганизации, реконструкции на безполезни руини, завои и премълчаване.
И всичко, което искаме да променим, остава за някакъв митичен бъдещ период, който за жалост никога не идва.
Защо тогава се изненадваме от ескалациите на агресия, от липсата на мотивация в младите хора, от лошите резултати от изпити в училище, от дистанцията между държавата и хората?
Всъщност, не, не се изненадваме от тези явления, дори ги приемаме за нормални.
Това, което ме изненадва като човек, гражданин и родител е, че се съгласяваме с тях.
Нещата стоят като в познатия сценарий с добронамерената, но страшно вредна баба, която много обича детето, но го храни с бонбони и го оставя да прави каквото реши, въпреки настояванията на майката.
Чувала съм това "ние ще си правим каквото си искаме, когато майка ти я няма", премълчавала съм го в името на семейното благополучие, съгласявала съм се "само мир да е".
В един момент обаче синът ми два дни повръща бонбони и завинаги спря да остава при баба си.
Случи се просто така - хем очаквано, хем не чак толкова. Нямаше въпроси "Защо?", ясно беше.
На 10 септември предстои пореден протест под надслов "За истинско образование".
Хората, които ще дойдат, ще носят цветя за паметника на светите братя Кирил и Методий.
Ще се говори за деца, училища, образование, приоритети и политически интереси, посоки и цели.
А на мен много ми се иска държавата да спре да ни храни с бонбони преди да сме прекратили контакта с нея.
Заради единия почти мъртъв патриотизъм.
