Няколко седмици след раждането на сина си, Таня решава да се обърне към някого с въпрос за разпознаване на следродилната депресия. Приятелите й все още са без деца, предпочита да не тревожи и семейството си, затова се насочва към други млади майки и инициира диалог по темата във форум за родители с очакване да обмени личен опит.
Ответните реакции, които получава от няколко души, са да се стегне, да си гледа детето и да не се глези за глупости. Част от жените дори са възмутени как е възможно да говориш за апатия или тъга, след като току-що ти се е случило най-хубавото, смисълът, целта на човешкия живот.
Известно време след това Таня опитва отново да се включи в дискусия, този път със съвет и препоръка за специалист, който да подпомогне семейство да се справи със затрудненото и забавено проговаряне на бебето, тъй като родителите са споделили своите опасения по въпроса. Мненията по отношение на идеята й са две – едни майки заклеймяват търсенето на експерти за всичко, понеже нищо му няма на детето и кога ще проговори, си е Божа работа, други пък бързат да се похвалят колко рано техният наследник е казал първите си думички, но то така е, когато си гледаш детето правилно.
Таня не влиза трети път във форума. Представата й, че няма нищо срамно да потърсиш или да дадеш поискан съвет в среда на хора, с които делите идентични радости и грижи, е опровергана почти изцяло от нагласите в майчинската общност.
Дори под публикации за детски рождени дни, погачи или кръщенета, е открила преимуществено саркастични или обвинителни реакции с наставления и критика по отношение на облеклото на бебето, необходимостта от кръщаване, или пък бюджета за съответното парти.
Пита се на кого е от помощ това. Аз се питам същото.
Явлението, на което се дължат този тип реакции, се нарича „mom shaming” и се състои в критикуването и отрицателното етикетиране на чужди родителски модели или поведения, които се отличават от разбиранията на критика.
Често на базата на отделни и извадени от контекста детайли се изграждат и комуникират погрешни, непотърсени и твърде далеч от експертни оценки и заключения, че човекът насреща е лош и негоден родител.
За да не бъде обект на “mom shaming”, майката трябва да отговаря до съвършенство на критериите за „правилно“ отглеждане и възпитание на своето дете.
Извън единодушно признатите от медицината, психологията и социалните науки факти (а те не са прекалено много, дебати по отношение на стратегиите за емоционално и интелектуално развитие при децата винаги са съществували сред учени и експерти), всъщност съвършените критерии са субективни и неясни, зависят от личните разбирания, възприятия, ценностна система. Да отговаряш на всички тях, е абсолютно невъзможно.
Защо е така?
Докато една жена определя кърменето на проходило дете като „противоестествено и отвратително“, за друга по-ранното отбиване и преминаване към адаптирано мляко е изцяло погрешно и също противоестествено не само тогава, когато се случва по избор на родителя, а дори и при обективна невъзможност като например спиране на кърмата, за което майката всъщност не дължи обяснения и аргументиране пред другите.
Според възгледите на някои семейства, е подходящо и желателно бебето да спи в леглото на родителите си, а други споделят тезата, че е добре максимално рано да бъде отделено в самостоятелна стая.
Колко солидно трябва да е облечено? От кой ден нататък е уместно да бъде водено на разходка? Редно ли е да се купуват много играчки? Да помагат ли бабите, или не? Уместно ли е родителите да оставят невръстното дете при тях и да си позволят уикенд в планината? Как да накараш бебето да се захранва, когато то отказва това? Може ли майката да избере да се върне в офиса и да изпълнява служебните си задължения на пълен работен ден още преди края на законоустановения срок за майчинство, или пък е валидна максимата, че каквато и кариера да е имала, след раждането тя до края на живота си е на първо място майка и едва след това жена, професионалист, приятел?
И като казахме раждане, познавате ли хора, които намират ползването на епидурална анестезия при раждане за глезотия? А такива, които се присмиват на „майките героини“, задето са настояли да родят по естествен път и без медикаменти? А хора, които надменно въртят очи, щом чуят за секцио, дори и без да са наясно с обстоятелствата покрай него, които отново никой не им дължи?
А виждали ли сте някой непознат да държи да комуникира с дадена жена, че решението й за раждане в домашна обстановка, във вана, или да се довери на дула? Колко от тези хора са лекари?
Да отговориш на очакванията на всички тях е излишно. И вредно. И невъзможно.
Затова следва да отговаряш единствено пред себе си и детето си за своите аргументирани представи и виждания за неговото раждане, отглеждане, хранене, обличане и възпитание, за справянето с проблемите около всичко това и за начина, по който ти самата се справяш със себе си, когато освен жена, професионалист и приятел, си вече и майка.
Упражняването на „mom shaming” върху другите родители, най-често майки, е един излишен израз на свободата на словото. Въпросът е доколко целесъобразен е той, на кого помага, освен на егото на критика.
Като по-малки, вероятно почти всички сме чували дразнещата реплика: „Ти някой ден като си имаш свои деца, си ги гледай както си поискаш“. На практика обаче, щом дойде сляпата неделя, още преди децата да са вдишали първата си глътка въздух на света, вече е налице опашка от хора, които проявяват желание да наложат своите възгледи по всички теми върху семейството.
Такова поведение далеч не е ново. До скоро обаче то се е заключвало в кръга на несъобразителните роднини, някои заблудени приятели и откровено нахални или недоброжелателни познати. С все по-мащабната роля на социалните медии в ежедневния живот, кръгът от хора, желаещи да дадат непоискан акъл или надменна оценка може да се разшири до безкрай.
Явлението „mom shaming” пуска здрави корени в българските родителски общности преди дори терминът „mom shaming” да има адекватен официален превод на български език.
Сам по себе си, даже този малък факт доказва колко трудно е да се справим с целия съвременен комуникационен поток около себе си. Дори и ако самите ние не сме родители.
За човек, който е мечтал да създаде дете, неговото раждане и отглеждане безспорно са ако не най-щастливото, то поне едно от най-щастливите събития в живота. Това обаче не елиминира всички грижи и безпокойства, нерви и стрес, усилия, размисъл, физическа болка, емоционално изтощение, страхове, радикални промени в начина на живота, несигурност, самота, отчуждение, безсъние, липса на време, с които постигането на индивидуалното щастие изобщо, а може би най-вече това, е свързано.
И е справедливо да признаем това на родителите и да не опитваме да създаваме допълнително напрежение и неувереност у тях. Можеш да родиш детето си без употреба на медикаменти, да преминеш от кърмене на друг тип хранене, и да предпочетеш да останеш по-дълго у дома или да се върнеш по-рано в офиса, и ако това е собствената ти аргументирана позиция, тя няма да те направи лош родител.
Ако настояваш да я навираш в лицето на другите майки, в рамките на двете минути за написване на съответния коментар обаче, тя ще те направи лош човек.
Ако не ти се споделят собствените ти предизвикателства в родителството и отглеждането на дете, можеш да подминеш и да замълчиш. Ако пък имаш готовност със съвет от своя опит, можеш да го дадеш, тогава, когато са те попитали. Дори и ако за късното прохождане на някое дете имат отговорност и родителите му, преценката за това не в сферата на компетенциите на Димитрина от Facebook.
Всеки път, когато държим да се представим в светлината на супер мама, която никога не е изпитвала трудности и за разлика от другите се е справила перфектно с родителството, помагаме на някого. Помагаме му следващия път, в който изпитва колебания, да избягва да потърси съвет и подкрепа, или пък да задълбочи и преживее в тишина собствената си следродилна депресия. А тя съществува.
Още от Лора Младенова:
„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация
Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно
Какво трябва да знаем, ако искаме да осиновим дете
Големите малки плюсове детето да израсне с куче
Като малка мечтаех да стана момче. Сега вече знам защо
„Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?“
Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?
„…Умна си като за жена. Че и чувство за хумор имаш“
Как да научиш баба си да разпознава фалшиви новини
