„Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?“

| от Лора Младенова |

Преди дни моят баща помъдря с още една година. Разказах в поздравителна публикация във Facebook щастливата история за това да пораснеш с родител, който умее да пътува, рисува, свири на китара, да протестира срещу несправедливостта, да оценява дребните неща и да се бори за големите, да подкрепя без да се меси в личното пространство, и най-вече да бъде приятел. Той може никога да не е очаквал лайкове, дори до скоро умишлено да е стоял далеч от социалните медии, но без да ще, ги събра. Наред с честитките и пожеланията, получих от своя колежка и любопитна тема за размисъл. „А знаеш ли кое е лошото с такъв баща?“, попита ме Яна. „Критериите ти към мъжете стават убийствени и трудно се покриват.“

Всъщност Яна е напълно права, но ми се струва, че определям тази тенденция като най-доброто, а не като най-лошото.

Негативният поведенчески модел в семейството наранява и влияе по много индивидуален начин на децата и тяхното бъдеще развитие. Помните ли притчата за двамата братя, чийто баща е алкохолик? Години по-късно единият от тях пораства като грубиян и насилник, твърде силно привлечен от чашата. „Когато бях малък, баща ми беше алкохолик и биеше цялото ми семейство. Никой не ме защити. Какъв можех да стана?“, защитава се той. Брат му, развил се като успешна и градивна личност, отговаря на въпроса какво го е подтикнало да иска да е по-добър човек, с абсолютно същите думи. Тази история е сред малкото поучения, които не ме дразнят.

Положителният пример у дома, обаче, според мен създава висок стандарт, и то такъв, какъвто изискваш както от себе си, така и от другите. Самоуважението и ценностите на детето започват да се изграждат в семейната среда.

По-лесно е да растеш с идеята, че мнението и мислите ти имат стойност, ако не бъдеш регулярно апострофиран с думите: „Мълчи сега, говорят големите“. Не просто „Не си прав!“, а „Не си прав, защото…“ пък помага срещу натрупването на излишно висока самоувереност и его.

Диалогът между деца и родители, в който „бау-бау“ се нарича „куче“, бебетата идват не от щъркела, а от любовта между мама и татко, не всички хора са безрезервно добри, нито пък неминуемо опасни и лоши, а ако ожулиш коленете си, не е фатално, защото юнак без рана не може, според мен се води в рамките на онези семейства, които виждат в своето малко момче или момиче бъдещата самостоятелна и живуща в реалността личност. Личност, която не се страхува да търси и да защитава своята истина.

Като малка намирах родителите си за най-добрите и най-красивите на света.

И двамата твърдяха, че вероятно всяко дете разсъждава по такъв начин за своите майка и баща, но аз опонирах, че обективно все някое от тези деца трябва да има право в твърденията си. Нямаше как иначе – у дома винаги се намираше време за неделна сутрин с палачинки, за мистична поява на Дядо Коледа през нощта, или за обсъждане на героите от някоя току-що прочетена детска книжка.

Нашите присъстваха на рождените дни на плюшените ми играчки и даваха вид, че много се забавляват. Аз пък ги придружавах във всички ваканции, постановки и концерти, които посещаваха, и макар тогава все още да не намирах класическата музика за забавна, а катеренето на планини да умееше да извади най-лошата ми и мрънкаща страна, всъщност бях щастлива и горда с възможността да съм винаги наоколо и да си говоря като пораснал човек с големите.

Майка ми ме учеше да рисувам животни и можеше да изиграе сама цяла детска пиеса с всички роли, а баща ми измисляше приказки от Лего и несъществуващи думи. Когато съм влизала в болница, умееха да придадат на периода една леко приключенска тържественост. Когато Виденовата зима дойде, аз не разбрах. Спестиха ми хиперинфлацията, и масовата приватизация, и мутризацията, и чалгаризацията. Но пък винаги ме водеха със себе си, когато гласуват.

Като тийнейджър много се страхувах да не заприличам на нашите някой ден.

Те ми се струваха някак назадничави, твърде взискателни, прекалени сноби. Бях забравила, че майка ми дойде с мен на кино, за да гледаме „Американски пай“ и „Осма миля“, когато нямах друга компания. Не бях забелязала, че баща ми продължава търпеливо да ми подарява албуми на Nirvana или Marilyn Manson докато упорито се опитвах да се впиша в леопардово розовото си попфолк поколение. Не им вярвах, когато обясняват, че дискотеките ще ми омръзнат ужасно бързо, нито пък че има време за всичко, или че човек трябва да подбира средата си по общите интереси, а не според критерии като удобство или популярност. Вбесяваше ме как държат да продължим да ходим заедно по ваканции, театри и концерти – те не разбираха, че това вече не е модерно и че няма престиж да излизаш със семейството си вместо с връстници. Смисълът, който влагаха в празниците, ритуалите или обикновената семейна вечеря, ме отегчаваше, какво толкова, ден като ден. Пречеше ми, че все искат да ме спасяват, когато свърша някоя глупост. Чудех се какъв е смисълът от това с гласуването, с политическите позиции, с вечния перфекционизъм на работа, само си усложняваха живота с такива неща.

Днес знам, че никога няма да бъда като тях, а никога няма и да не бъда.

Не притежавам нито интериорния усет и съвършената подредба на майка си, нито умея умереността и здравословния начин на живот на баща си. Всъщност, може би просто ме мързи и за двете.

Родителите ми умеят да ме вбесяват и до ден днешен – майка ми с твърде много въпроси, а баща ми с навика си никога нищо да не пита. Понякога си мисля не мога ли да мина метър, да си завърша презентацията надве-натри, да си проспя целия неделен ден, да си замълча при конфликт, да си пусна някое реалити шоу вместо поредната книга, да поизляза с някакви по-обикновени приятели, дето нямат високи стандарти, и мнение за всичко, и повече познания и хобита от моите. Но не работи така. Не мога да си представя деня без музика, живота без пътешествия, книгата без обсъждане на герои и послания, действията без мисъл, кариерата без по-висша цел, вечерята без покривка, празника без магия, обществото без моето мнение, или приятеля без въображение, ценности и моите интереси, които си нося от къщи, от време оно.

Когато се огледам в близките хора, които обичам най-много, отново виждам родителите си в тях.

Момчето, което срещнах в изнервен служебен проект, а се оказа, че слуша плочите на баща ми, чете неговите книги и си измисля думи и истории. Най-добрата ми приятелка от университета винаги избира да бъде дръзка и честна при вида на несправедливости, точно както майка ми прави. Човекът, в когото дълго бях влюбена, имаше очи да оцени площадите на Рим със същата любов и възхищение, с която оценява и най-обикновена чаша хубав чай в добра компания, също като тях двамата. Първата майка сред приятелките ми си има отделен глас за всяка роля на героите от същата поредица детски книжки, които някога моята майка артистично четеше на мен.

„Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?“, пее актьорът Асен Касимов в „Къде остана детството“ – песен по текст, създаден от поетесата Миряна БашеваВинаги слушам тази песничка на първи юни, когато забравя как да съм възрастна, или когато някой познат аромат ме върне рязко в 90-те. Песента е от филма „Войната на таралежите“. Разбира се, гледала съм го с нашите.

И си мисля, че накъдето и да вървим, и от каквото и да бягаме, накрая винаги се озоваваме вкъщи.

Още от Лора Младенова:

Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?

„…Умна си като за жена. Че и чувство за хумор имаш“

„Я, всички по-тъмнозелени да слязат да бутат автобуса“

Традиционна сватба? Не, благодаря!

Как да научиш баба си да разпознава фалшиви новини

Как са защитени децата при грозни сцени между родителите?

„Дали не трябваше да потърпя още малко?“

„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация

Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно

Какво трябва да знаем, ако искаме да осиновим дете

Защо няма да покрепя Черноморския туризъм

 
 


Повече информация Виж всички