Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?

| от Лора Младенова |

Как се почувствахте, когато охраната извлече майките на деца с увреждания и хората в колички от сградата на не толкова бившия Партиен дом? А когато прочетохте осъдителни коментари, използващи недопустима лексика като „същества“ и „зеленчуци“? Ядосахте ли се? Продължавахте ли пет минути по-късно да мислите за това, или се върнахте към обичайните си вечерни занимания? Някой ден всеки ще си понесе отговорността за думите и делата, няма как. От закона? От Бог? От общественото мнение? Абе, все някак, дай да се навечеряме.

Всички ние знаем: „Системата ни убива“. Прекрасно, но що е системата?*

През недалечното социалистическо минало, хората с увреждания са принудени да стоят в домовете си, за да не помрачават веселието на народа с тъжните си образи и да не замърсяват изметените улици на Прекрасния нов свят. Липсва съюз или неправителствен орган, който да защитава правата на инвалидите, липсват политики за социално включване, а шансовете за достоен труд и самостоятелно осигуряване на препитание са строго контролирани. В социалната и прогресивна братска държава помощта от приятели, близки или роднини се оказва ключова за оцеляването на хората с увреждания. Най-често държавното участие в бита на хората с увреждания се свежда до даване на масивна, тежка и трудна за управление количка.

Утопичното социалистическо щастие е твърде усмихнато, твърде декларативно и манифестиращо със своя ведър поглед към утрешния ден, че да си говорим за декубитални рани. Слабостта на другия е противоречива и опасна тема. Тя напомня за уязвимостта, тленността и непреодолимата преходност на всяка личност, на всяка система, на всеки режим. Социализмът реагира на слабостта като малко дете, което затваря очи в играта си и вярва, че по този начин другите не го виждат.

Какво се промени, откакто повя вятърът на промяната?

На теория – всичко, на практика обаче в народопсихологията се образуват десетилетни наслагвания, които не могат за една нощ да бъдат изтрити с гумичка и пренаписани по-разумно и по-човечно.

Знаете ли, като малка се страхувах да срещна човек с увреждания. „Не го гледайте, деца!“, просъскваше тихо през зъби учителката в детската градина, когато под строй се разминавахме с друго дете на нашите години, само че в количка. „Правете се, че не забелязвате, ако зяпате, ще го обидим!“. „Дай да минем от друга страна, за да не му попречим“, ми казваха, щом насреща вървеше мъж с бял бастун.

Пораснах с мъглявото усещане, че ако моят път пресече пътя на човек с увреждания, това би било погрешно, и ако има челен сблъсък, няма начин взаимно да не се нараним. Те имаха своята вселена, ние – нашата.“Те“ и „ние“ бяхме различни понятия, съществуващи успоредно в рамките на едно и също общество.

Когато бях в гимназията, имахме рампа, позволяваща на количките да достигнат безпрепятствено до партерния етаж на сградата. По инициатива на училищното ръководство, със съучениците ми събрахме средства за построяване на асансьор, за да осигурим достъп на хората с увреждания до всички етажи. Това се случи преди петнадесет години. Асансьорът още го няма. Веднъж, в края на часа, когато преподавателят попита „Има ли някой въпроси?“, едно момче от класа вдигаше ръка, стана и каза: „Да, моля, аз бих искал да попитам, какво се случи с асансьора?“. На един учителски съвет на него му наложиха наказание. Така и не разбрах каква точно беше причината. Наскоро го засякох на протеста. Разбрах, че води дела, свързани с разпределението на европейски фондове. Радвам се да видя, че той още търси равния достъп за всички до горните етажи. Иначе те винаги остават отворени само за другите.

Когато учех право в университета, в долния курс имахме колега с аутизъм.

Понякога той влизаше в аулата по средата на някоя наша лекция и започваше да ни разказва нещо. Винаги го изслушвахме, но не мисля, че някой от нас или от преподавателите ни имаше представа как точно да реагира – да го поканим ли да седне, да му кажем ли, че този предмет не е в неговата програма?

Признавам, първоначално се чудех какви са мотивите му да избере точно тази специалност предвид факта, че тя е свързана с непрекъсната комуникация, а той видимо се чувстваше объркан и изнервен от нея. Признавам и че никога не ми хрумна да отида при него в почивката или да го поканя на кафе, да се опитам да разбера мотивацията му, или да направя живота в университета по-лесен за него. Съжалявам. От нещата, които разказваше, когато влезе на наша лекция, можех да отсъдя, че знаеше повече за дисциплината от редица мои колеги.

Когато мой близък човек остана неподвижен, научих какво означава привилегия.

Всеки праг се превърна в пречка, всяко елементарно всекидневно действие – в предизвикателство, всеки човек – в потенциален насилник. Построената по време на късния социализъм жилищна сграда не разполагаше с асансьор, нито с достатъчно широко стълбище, през което може да премина количка. Топ специалистите в областта на медицината надменно отказваха домашни посещения. Рехабилитаторите и санитарите изпълняваха задълженията си с пренебрежителна насмешка. Приятелите постепенно спряха да се обаждат.

Аз имах привилегията да сляза по стълбите, да изляза на балкона, да се кача в трамвая, да отида на лекар, да бъда изслушана до края, когато се опитам да кажа нещо, да получа уважението да не ме обсъждат като отсъстващ предмет в мое присъствие. Моят близък човек вече не разполагаше с това. Светът се сви до хола на апартамента. Така си представям голямото свиване преди края на Вселената.

По същото време заминах на международен обмен в Испания, заедно с още няколко българи. В хостела, където бяхме настанени, почиваше и група хора с тежки ментални увреждания, придружена от доброволци на нашата възраст. „Бъдете добри и внимателни с нашите гости!“, помолиха домакините ни.

Първоначално хората с увреждания бяха осезаемо нервни, някои от тях реагираха агресивно на опити за контакт. Връстниците ни доброволци обаче търпеливо съдействаха не само за храненето, придвижването и хигиената им, но и за общуването им с нашата група. Да можем да седим на една маса, да поговорим и да се смеем заедно отне само няколко часа. Оказа се, че този тип програми за социално включване са честа практика в страната. Струва ми се, че след завръщането си у нас, всеки от присъстващите българи, знаеше малко по-добре колко просто всъщност би било да сме хора с хората.

Вярвам, че никой от нас няма да остави обидно и дискриминиращо изказване без последици, няма да отвърне поглед и няма да мине по отсрещния тротоар никога повече.

Системата ни убива. Прекрасно, но ние сме системата.

Прекрасният нов свят никога не е прекрасен за всички. И все пак ние сме тръгнали, правим плахи стъпки, изправяме се от количката, в която десетилетия наред се е заседяло самосъзнанието ни. Има път за столовете на колела, но той все още води само до партера. Нуждаем се от рехабилитатор, от доброволец, от пример, от ролеви модел, който да ни научи да вървим пълноценно по пътя към хората. И колкото повече солидарност проявяваме, колкото повече сме заедно, толкова повече злото би се превърнало в онова, което се свива до рамките на собствения си хол. Защото хората, които биха извлекли за косите или нагрубили със сарказъм другия, никога няма да свършат. Но един ден те ще се чувстват принудени да заключат отношението си у дома, за да не загрозява нашите красиви улици.

*Аналогия с поемата „Септември“ на Гео Милев: „Всички те знаят: „Отечеството е в опасност!“ Прекрасно: но – що е отечество?“

Заглавна снимка: 10 септември 2020: родителите на деца с увреждания протестират в София вече повече от година под слогана „Системата ни убива“ / Христо Русев за Getty Images

Още от Лора Младенова:

„…Умна си като за жена. Че и чувство за хумор имаш“

„Я, всички по-тъмнозелени да слязат да бутат автобуса“

Традиционна сватба? Не, благодаря!

Как да научиш баба си да разпознава фалшиви новини

Как са защитени децата при грозни сцени между родителите?

„Дали не трябваше да потърпя още малко?“

„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация

Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно

Какво трябва да знаем, ако искаме да осиновим дете

Защо няма да покрепя Черноморския туризъм

Мъжете, които мразеха жените – сред тях ли е Джордан Питърсън?

 
 


Повече информация Виж всички