Като малка мечтаех да стана момче. Сега вече знам защо

| от Лора Младенова |

Като дете си мечтаех да стана момче, когато порасна. Някак не вървеше да го кажа на хората, които ме щипят по бузите с неотменния въпрос, но, да, точно това си мечтаех.

Момчетата играеха на по-забавни неща, растяха някак по-свободно. Белите все им ги опрощаваха, момчетата били по-буйни. Не беше проблем да се приберат изцапани, да се изпотят, докато тичат, или пък да останат до тъмно. Когато не пишеха ченгелчета и кръгчета красиво в тетрадките си, учителката в детската градина не им казваше: „Една тетрадка на момиченце трябва да бъде прилежна“.

Аз вече умеех да пиша ръкописно, беше ми скучно. Останалите момиченца играеха на принцеси или на майки с деца, а на мен ми доскучаваше и от това. И аз си играех с кукли. Моята Барби беше Покахонтас и освен Джон Смит имаше да спасява още доста народ. Я Съли от „Д-р Куин лечителката“ ще падне от коня, и тя ще трябва да му подаде ръка да се изправи, че и коня да догони. Я на д-р Картър от „Спешно отделение“ ще му треперят ръцете и ще трябва да го замести в операция. Или пък Наско от БТР ще забрави текста на „Спасение“ и тя ще излезе на сцената да я допее. За редник Райън да не говорим.

В първи клас си намерих двама приятели момчета и нямах търпение да се похваля на всички с тях. Най-сетне имах компания да се гоня в коридора и да ловя гущери навън. Моя роднина ме предупреди да внимавам – някаква жена така си била приятелка с двама мъже и те разбрали един за друг, уговорили се и я убили. Тази история не ми хареса, още се ядосвам, като си я спомня. Ядосвам се като си спомня тежките семейни въздишки, че ако бях внук вместо внучка, щеше да има кой да продължи рода, но… лош късмет. Сещам се и за роднинските забележки към баща ми, че при три жени вкъщи той не бива да пипва нищо. Третата жена беше сестра ми, новородено бебе.

И пак се ядосвам. Бях чувала отнякъде предание, че ако минеш под дъгата, веднага ще станеш от момченце – момиченце, а от момиченце – момченце. Опитвах се.

Всъщност, спомням си всичко това, докато гледам наскоро появилия се в българския Netflix документален филм за феминисткото движение от 70-те години до днес „Feminists: What were they thinking?”, създаден през 2018 г.

През 1977 г. излиза книга с портрети, наречена „Поява“ от фотографа Синтия Макадамс, която заснема жени, прегърнали феминизма, отменяйки културни ограничения. На фона на освободените и искрени кадри от него, актрисите Джейн Фонда и Лили Томлин, една от изпълнителките на легендарната „California Dreamin”, Мишел Филипс, художникът Джуди Чикаго, писателят Филис Чеслър, и още няколко ярки дами, утвърдени в сферата на изкуството, откровено разказват своя личен опит и сблъсъците си с проблемите на феминизма през последните няколко десетилетия. Общото между всички тези жени е, че за добро или за лошо, тяхната лична история с феминизма винаги започва от семейството. Може би всички ценностни търсения и сблъсъци стартират там.

70-те са детството на нашите майки и младостта на майките на днешните майки. Докато Западът шества за правото си на аборт и контрацепция, а свободната любов завладява сърцата и телата на вчерашното хипи и утрешното пънк поколение, В Източна Европа жената е освободена от оковите на робския домашен труд. Как? С това, че знаково за социалистическата архитектура е намаляването на кухненското помещение по размер и изолирането му от другите стаи в жилището, в което обикновено се сблъскват няколко генерации, грижливо спестяващи лихвоточки. И толкова.

Социалистическите амбиции се изразяват в преизпълняване на петилетка. Социалистическите демонстрации – в манифестации за първи май. Няма смисъл от феминизъм или разделение между половете, със самото свое идване социализмът декларира приключването на тази борба в зората й с окончателна победа на равенството между всички хора. Точка.

1977 г., в която Синтия Макадамс улавя образите и индивидуалността на всяка творческа женска натура около себе си, заварва майка ми в първата й тийнейджърска година да дава обяснения на школската врата за дължината на ноктите и полата си и за това доколко плитките й са напълно идентични с плитките на останалите съученички. Преди да намери време за страстта си към актьорското майсторство, след училище пренася плочки за строежа на съседа, а летата прекарва на ученически бригади, където доматите за кетчуп се мачкат с гумени ботуши и всички са принудени да пият вода от общата кофа. Е колко по-равно от това?

1977 г. заварва баба ми да потвърждава с усмивка похвалите на дядо ми колко безценна е помощта му вкъщи, изразяваща се в пазаруване на продукти, докато тя самата работи на пълен работен ден като преподавател, грижи се за детето и всичко останало у дома, поддържа външния си вид едновременно привлекателен и приличен като за стандартите на обществото, планира извънкласни инициативи за учениците си, и деликатно, но упорито отклонява все по-настойчивите покани на партията да се присъедини към нейните бодри редици.

Социализмът не заличава неравноправието спрямо жените, нито спрямо мъжете. Само ги изважда от женската и мъжката им роля.

Десексуализира ги, защото сексът е излишен и срамен. Всъщност причината е много по-проста – сексът е интимно занимание, в него хората могат да си позволят да бъдат недопустимо свободни. Следи за неморалните връзки извън социалистическото семейство, основната градивна единица на социалистическото общество, която се гради на нужда, а не на любов. Санкционира ги в службата, ако не са се държали прилично в собствените си легла. Стандартизира облеклата, уравнява покупателните способности, държи хората винаги колективно ангажирани, за да няма излишно индивидуално свободно време за мислене за права. Намира своите ежедневни малки начини да напомня на своите труженици да внимават какво ще кажат хората – я пред другите хора, я пред ДС.

После избухва демокрацията. Мразя клиширани глаголи, но за българската демокрация глаголът е този. В зората й имаме да се борим за всичко и с всичко. За единствената „Хумана“ в магазина. За деноминираната си заплата. За изгубените си заветни лихвоточки. За евтиния нощен ток. За приемлив компромис с рекетьорите спрямо малкия ни бизнес. За безследно изчезналите ни в пирамида спестявания. За опазването на детето от наркотиците. За опазването на Ладата или квартирата от повсеместната битова престъпност. За изоставения от инвеститорите строеж на зелено. За физическото си оцеляване дори. Няма време и нерви да се мисли над теми като сексизъм, духовност, свобода, твърде префинени и буржоазни въпроси, да си ги мисли някой, който не е гладен и е платил парното, благодаря. Жените могат и да работят, и да гласуват. Какво повече? Всичко е ток и жица. Ток, ако няма режим, жица, ако не са я откраднали за вторични суровини.

Едно трябва да се признае на 90-те: те чупят изкуственото равноправие и връщат ситуацията между половете в натурално-примитивния му вариант.

Парите са Богът на 90-те, а мъжете с ланци и тъмни очила са неговият пророк. Свръх гримираните модели и певици в изрязани кожени поли пък са техни бездушни украшения. Вътре във Ферарито има гадже с бронзов тен, а на човек не му трябва нищо повече от нова кола, мила жена и една добра бира. (Някога ми се струваше, че в тази пивоварна реклама няма нищо нередно.)

Точно по това време реших да мина под дъгата. Беше трудно, получи се, струваше си.

Да бъда момче за мен означаваше да бъда най-добрата и най-несдържаната – в училище, в университета, на работа. Да присъствам в „умната“ стая. Да бъда момиче – скучната част с маникюрите и възхищението на инфантилни снимки, домашните задължения и изискването да съм лицемерно прилична навън и крещящо порнографска вкъщи, но само когато някой друг поеме инициативата. “Be a lady, they said,“ както преди месеци каза Синтия Никсън.

Научих се да поправям брави вместо да приготвям млечни кремове. Отучих всички наоколо да ме поучават на лични и социални теми. Сложих си слушалки в ушите дълго преди да открия Spotify и „комплиментите“ на строителните работници, просяците и момчетата по анцузи около мен заглъхнаха. Заслужих си място сред момчетата за бири на пейка, за мача и за онези интересните разговори за философия и политика, за порно, религия и смърт. Отучих и тях от „комплименти“ и от шеги за мусака и засада. С изпращането до вратата и очакващите погледи пред входа още се боря. Не мълчах, когато беше прилично да си замълчиш. Не си харесах сигурна работа като за момиче. Не послушах потенциалните си свекърви, когато държаха да ме научат да пера килими или да готвя точно като тях. Не се спрях на някого, който ми казва, че ще ме „води“ в Куба. Не ме „болеше глава“, но и не „пусках на трета среща“.

Нямаше как да бъда феминист, защото самият факт на женския пол за мен беше равносилен на това да бъда нещо по-малко от себе си. Не забелязах, че това не се отнася нито за майка ми, нито за баба ми, нито за моите приятелки. Трябваха ми години да осъзная, че именно те са били първите ми примери за самостоятелност, борбеност, или социална ангажираност.

Не си давах сметка, че детската ми мечта не е била мъжкият пол, а възможността за жените да живеем извън най-старите си стереотипни роли без да сме осъждани и подигравани за това, така както мъжете могат.

Беше лошият, либерален, соросоиден и толерастки Запад, който ми помогна да се ориентирам в понятията и да проумея, че няма нищо срамно в това да бъдеш момиче.

Във „Feminists: what were they thinking?” драматургът Фунмиола Фабгамила казва, че дълго време е срамувала да се идентифицира като феминист, защото си е представяла феминистите като сърдити десексуализирани същества, вместо като красивите, женствени и енергични образи във фото албума на Синтия Макадамс. Разказа и за негативните реакции и скептицизма, с които се е сблъсквала, ако сподели своите убеждения пред иначе добронамерени и приятелски настроени хора.

Започнах този текст с идеята да споделя защо феминизмът е нужен и за какво се бори. Няма да го направя. Няма да оборвам твърденията, че феминистите искат да бъдат нещо повече от мъжете и да ги държат в подчинение. Единствено тоталитарните радикални леви искат това. Няма да влизам в конфликт с опорката, че феминист може да бъде само някоя грозна и необичана жена. Самото съществуване дава достатъчна причина за феминизма. А някои от най-красивите, успешни и обичани мъже и жени наоколо са феминисти. Да обичаш и разбираш другите е далеч по-лесно, ако ти самият си обичан.

Когато говорим за човешки права, ситуациите са видими за всеки, който действително има желание да вижда.

Който не ми вярва, може просто да разпита семейството си дали някога е воден разговор: „Ако е момче, аз ще му измисля име, ако е момиче – кръщавай го както искаш.“ Дали на син, брат или приятел от мъжки пол някога му е разказвана поучителна история за мъж, който имал две приятелки и те го убили, защото не внимавал. Да разпита дядо си дали е горд и късметлия, че съпругата му е помагала в домакинството, изхвърляйки боклука.

Да попита и Боговете на 90-те, които също минаха под дъгата и днес са честни визионери и строители, а в тяхната партия са: „само жени, а даже и мъжете, и те са жени“, да ги попита дали биха нарекли някой свой политически събрат „ниско интелигентен кърджалийски пенис“.

Попитайте статистиката за жертви при случаи на домашно насилие за последните две години. Попитайте в някой форум дали убитите и пострадалите не са си го изпросили с нещо, предизвиквам ви, ако имате нервни клетки в излишък. Проверете дали все още има компании, в които декларираш, че нямаш новородени деца или планове за такива, в случай че попадаш в едната половина от служителите.

Днес живеем в странен и противоречив свят, в който докато си говорим нужно ли е еднакво възнаграждение за всички хора на една и съща длъжност, темата с абортите и контрацепцията изпълзява от скрина на миналия век.

Еднакво възнаграждение не е нужно, а добро или за зло, някои служители винаги ще се представят по-успешно в сравнение с други. Мисля, че е за добро. За добро би било и да затворим скрина и да не пускаме стари демони да пълзят в днешния свят, който има достатъчно свои предизвикателства и без това.

Докато броим с колко местоимения да се наричаме, децата в Пловдив отнемат дъгата на другите деца чрез насилие.

Чудя се тази дъга моята от 90-те ли е, и ако е тя, дали искам всички да минем под нея, за да се превърнем в нещо друго, по-добро от себе си? А може би било и достатъчно просто да живеем в реалността, опитвайки да сме най-добрата своя версия с раздадените ни карти, и уважавайки тези на другите, каквито и да са те.

Още от Лора Младенова:

„Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?“

Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?

„…Умна си като за жена. Че и чувство за хумор имаш“

Традиционна сватба? Не, благодаря!

Как да научиш баба си да разпознава фалшиви новини

„Дали не трябваше да потърпя още малко?“

 
 


Повече информация Виж всички