За тези, които така и не намериха смисъла
Дълбоко разочаровани, гневни, преживели войни и девалвация на ценности, несъгласни и невиждащи смисъл - това характеризира хората, които обществото определя като "изгубено поколение".
Днес, на 10 ноември, си мисля за тях - онези, които не намериха смисъла. И аз съм сред тях, и продължавам да не го намирам.
"Крилатата фраза" за изгубеното покление се приписва на Гъртруд Стайн, така тя определяла гостуващите ѝ млади американци и бъдещи класици на литературата, като Т.С. Елиът, Хемингуей, Скот Фицджералд, Езра Паунд и т.н.
Изразът описва точно състоянието на безвремие, което завладяло младите хора след Първата световна война.
Днес изразът остава също толкова точен, но вече описва поколенията, преживяли опити за комунизъм, опити за заличаването му, години на преход, няколко икономически кризи, пандемия...
С една дума, не е трудно едно цяло поколение да се изгуби, да спре да вижда смисъла, да не намира място в света, нито сили да го променя.
За последните 36 години се оказва, че сме изгубили три поколения. Без да сме стигали до войни, в мирно време, успяхме да "изгубим" цели три поколения, а съвсем реална е възможността да "изгубим" и четвърто.
Първото "изгубено поколение" е на тези като мен, които бяха около 20-годишни на онзи паметен 10-ти ноември 1989 г.
Те бяха първите, които трябваше да се ориентират в реалност, която менеше облика си всеки ден.
Израснали са в система с ясни правила, контрол и "гарантирана" сигурност, те навлязоха в зряла възраст в общество без ориентири, с плаващи ценности, загуба на работни места, обедняване, корупция, липса на умения и познания за съществуване в новите условия.
Идеалистите, които очакваха, но не получиха. Онези, които перфектно се научиха да оцеляват при всякакви безумни трусове на общество, икономика, политика и всякакви външни фактори.
Остана без отговор само въпросът "Защо да го правя?"
Между два свята - старият, който рухна, и новият, който още не бе изграден, не беше трудно да се изгуби нещо - средства, дом, работа, морал, та дори и цяло едно поколение.
Част от него емигрира, други се отдръпнаха от обществените процеси, а трети приеха новата морална логика - че "оцелява този, който е по-хитър".
Второто изгубено поколение израстна през новия век, в сравнително стабилна, но цинична и деморализирана среда.
Те не познаваха комунизма, но живяха в последиците му - бедност, недоверие, все по- видим отказ на държавата да овладее беззаконието и безотговорността на всички нива.
Интернет и глобализацията им отвориха света, но в същото време им дадоха реална представа за контраста между възможностите, за това къде всъщност се намираме. А мястото е незавидно.
Те се "изгубиха" в цинизма и апатията - вече не вярват, че промяната е възможна, защото видяха провала на родителите си. Това е поколението, което знае какво е свободата, но не вярва, че тя работи за всички.
И въпросът "Защо да го правя?" остана без отговор.
Третото изгубено поколение не помни комунизма и не разбира прехода - те живеят "онлайн", в глобални пространства, но трудно намират своето място в реалната българска среда.
Имат достъп до знание и технологии, но не вярват, че трудът и талантът се възнаграждават справедливо, което им дава усещане, че успехът е случайно събитие, "с връзки" и в крайна сметка без значение, което убива и амбиции, и желание за развитие, и всеки опит за активност.
Те се разминават и с родителите си, и с обществото в сегашния му вид. Все още вярваме обаче, че тяхната "изгубеност" може да се превърне в търсене и да даде смисъл.
И въпросът "Защо да го правя" най-сетне да получи отговор.
Дали ще има четвърто поколение, което ще се изгуби пред очите ни, докато обществото се бори с детските болести на демокрацията, до която все не стигаме - не защото няма път, а защото ние сме го изгубили?
