Мъжете, които мразеха жените – сред тях ли е Джордан Питърсън?

| от Лора Младенова |

Той отрича правото на самоопределяне за транссексуалните хора, не вярва в промотирането на квоти за жени на мениджърски позиции и предпочита йерархията пред равенството.

Това е първото, с което ми го представят мои познати правозащитнички.

Написал е книга, наречена „12 правила за живота“ и това нейно заглавие дразни. Наглед напомня поредното словоблудно четиво за самопомощ и самоусъвършенстване, което ще ни проповядва да излезем от комфортната зона и да осъзнаем, че не обстоятелствата имат значение, а това как ние гледаме на тях.

Наистина ли ще чета нещо подобно, но през призмата на човек, който не вярва в кариерата на жените?! На какво би могъл да ме научи той – как трябва да напусна комфортната зона на стабилното работно място и изгодния самолетен полет, за да се върна край печката ли? Как ли пък не…

Името на този автор е Джордан Питърсън, канадски професор по психология към Университета в Торонто.

Откакто през 2016 година придобива противоречива популярност с несъгласието си с новосъздадения набор от полово неутрални местоимения, въведено като задължение чрез националното законодателство, той малко по малко се превръща в международен символ на неоконсервативния човек и антипод на постмодерниста.

Питърсън е произволно цитиран от онези млади мъже, чиито представи за семейството и обществото варират между сюжетите на „Момчетата от Медисън Авеню“ и „Историята н прислужницата“.

Тези момчета вярват в патриархалния ред и изцяло традиционните роли, възприемат хомосексуализма като заболяване, миграцията – като заплаха, а бизнеса – като свят за мъже с красиви секретарки. Те знаят по-добре от жената какво е редно или не тя да прави с живота, кариерата или тялото си, кога да роди и дали „си го проси“. Те са авторите на концепцията „Ние нямаме нищо против *еди-кой си пол/раса/сексуалност*, даже имаме такива приятели, стига само да не парадират с това.“

В последните години подобни убеждения се радват на широка подкрепа включително и от жените. В XXI век.

Каква е изненадата ми, когато при приятелско събиране случайно разбирам, че голямата част от близките ми мъже също се оказват поддръжници и почитатели на лицето Джордан Питърсън. Тук има нещо нередно, несъответствие. Успелите бели момчета в приятелския ми кръг са същите, които се гордеят, когато изкарвам повече пари от тях, предлагат помощ, щом изпадна в нужда, дават „гепи“ за старите ми свалки, подкрепят решенията във връзката ми, не питат кога ще раждам вече и ми пожелават приятно прекарване на прайда, ако не ме придружават.

Какво може да са открили в патриархалния гуру?

За да не приличам на неоконсерватор, крещящ срещу Истанбулската конвенция или срещу проекта на Стратегията за закрила на детето, е време да посветя цифра часове на Питърсъновите публични лекции и интервюта, а за завършек – и на споменатите 12 правила.

Книгата на Джордан Питърсън "12 правила на живота"

Снимка: Getty Images

С всяко следващо изречение учудването ми расте, защото стигайки финала на импровизираното си изследване, съм намерила в солидно аргументираните и донякъде дръзки убеждения на автора основите на собствената си либерална позиция.

В трудовете си той акцентира върху индивидуалната отговорност за сметка на груповата идентичност, в рамките на която личните действия губят очертанията си и биват оправдани.

Обръща се към мъжете с призив да пораснат, а към жените – с практически идеи как да се преборят за желаните възнаграждения или работни места.

Твърди, че човек не се чувства трайно щастлив във връзка със слабохарактерен партньор (трудно ми е да не се съглася).

Обсъжда невъзможността за абсолютно изравняване на броя мъже и жени във всяко професионално направление и осъжда постигнатите резултати при прилагането на политики в тази насока.

По повод политическата коректност напомня, че не всяка потенциално засягаща дума може да се дефинира като„ реч на омразата“. Всички сме обидени жертви на някого или нещо – заради произхода си, заради килограмите си, заради по-високите или по-ниските си интелектуални заложби, заради сексуалните си избори, заради професията си, заради политическите си пристрастия, заради неумението си да караме колело. Този списък от поводи за обида може да е безкраен. Границата между речта на омразата и просто неприятното отношение към теб, благодарение на което отсяваш кои хора са ти симпатични, е същата онази граница, която дели правовата държава от диктатурата, цензурата и вицовете, които те пращат в затвора.

Питърсън залага на равенството във възможностите за сметка на равенството на резултатите. Какво означава това?

Най-просто формулирано, се състои в това да имам възможността да заслужа мястото си в университета, по-високата служебна позиция, или по-високата си заплата заради способностите си и готовността си да вложа допълнително усилие. А не заради пола си или цвета на кожата си, но не и въпреки тях. Звучи просто, разумно и справедливо, нали? Защо тогава консерваторите и либералите чуват Питърсън различно?

Радикалните крайности в консервативното и либералното съществуват предимно една заради друга и непрекъснато се подхранват взаимно.

Провокират се с все по-противоречиви, трудни за възприемане, излишни или опасни идеи, които предизвикват още повече антагонизъм и отдалечават от разумния дебат. Така сами по себе си добри намерения като стимулирането на раждаемостта се израждат в надигане на сериозна вълна от гласове за криминализиране на абортите. Отглеждането на детето в традиционна и хармонична семейна среда се фанатизира до движение против социалните услуги и закрилата на децата от насилие, мотивирано с фалшиви новини и рисковани тълкувания. От месеци насам наблюдаваме примера за това у нас.

Мракобесната крайност далеч не остава само в рамките на консервативните настроения.

През изминалите няколко години с нарастващо притеснение и разочарование наблюдавах развитието на #metoo движението. Трудно е да не стоиш зад концепцията за глобален диалог и предприемане на реални мерки за превенция на сексуалното насилие и сексуалния тормоз на работното място. Трудно е да не се възхитиш на смелите жени и мъже, които разказват публично своята болезнена лична история, за да предотвратят възможността други да преживеят същото.

Какво се случва обаче, когато дефиницията за сексуално посегателство се разшири до неуместен комплимент, покана за вечеря, изпращане на цветя, продължителен поглед, пътуване в асансьор, приятелската подкрепа към обвинено лице? Когато над съда, закона и презумпцията за невинност застава мнението в Twitter? Неуважително е към хората, преживели нещо по-страшно от подсвиркване на улицата, опасно е за невинните, опасно е за жертвите, на които утре отново никой няма да повярва. Разбрах, че не бих разказала собствената си история под хаштаг #metoo, защото не бих искала тя да се изгуби в море от омраза, обвинение, крайност, и на финала – недоверие.

Груповите идентичности достигат измерения, в които е трудно да се намериш, дори ако принципно принадлежиш към тях.

Не си достатъчен вегетарианец, ако консумираш постни заместители, наподобяващи вкуса на месото. Предаваш ЛГБТ, ако си гей, който не подкрепя прайда, предаваш феминизма, ако бъдеш традиционна домакиня, макар и този избор да е изцяло твой. Ако не си противник на малцинствата, значи не си патриот. Ако миеш чиниите и не се възпротивяваш приятелката ти да отиде на море по женски, не си истинският мачо мъж.

Ако искам да споделя с либералните си познати, че харесвам Питърсън, трябва добре да го обмисля.

Как говориш с противниците си по убеждения, ако започнеш да отблъскваш дори по-умерените си съмишленици? Липсва баланс, липсва диалог, липсва центризъм. Липсват граница и мярка.

По-удобно е да изтеглиш целия пакет с готови ценности и убеждения, отколкото сам да обмислиш всяка поотделно от всичките й страни.

По-удобно е да говориш само на своя език, само на съгласните с теб хора, за да чуваш само потвърждения, за да не кажеш в крайна сметка нищо.

По-удобно е да си агресивен посланик на доминиращо мнение. По-удобно е обаче и да бъдеш обиден, да си жертва. Да приемеш отредената си роля, вместо да избереш и да заслужиш ролята си.

По-удобно е да бъдеш представител на група, отколкото отделна личност със собствена позиция. Груповата идентичност е лесна и рискована. Защото няма отговорност в това. Питърсън също мисли така. За съвременния консерватор действително е по-лесно да се скрие зад името му като зад групова идентичност и да облече в мотивираните му аргументи някои от неприемливите си идеи. Но има и още една причина. Питърсън приема успелия бял мъж като човешко същество. В последно време либералните хора отказват да направят това.

Той не отрича правото на самоопределяне на транссексуалните хора, а идеологичното тоталитарно налагане на задължителен законово скрепен речников запас.

Не вярва в промотирането на жените на мениджърски позиции, защото предпочита анализа на причините и основанията то бъде на дневен ред.

Избира йерархията като естествен процес, базиран на равностойни начала, но не и равни резултати; като контрапункт на комедийното и неработещо положение „много вожд, малко индианец“; като израз на свободната конкуренция и ред за функциониране на бизнеса, държавния апарат, съдебната система, социалния живот, семейството.

А в крайна сметка, и на демокрацията.

 
 


Повече информация Виж всички