„Я, всички по-тъмнозелени да слязат да бутат автобуса“

| от Лора Младенова |

В една слънчева утрин от слабия тазгодишен летен сезон, думите „Плувен басейн само за бели / Белите животи имат значение“ (Public Swimming Pool White Only / White Lives Matter) изгряват над входа на хотел Heaven в Слънчев бряг в предизвикателно червено.

Часове по-късно заснетата попкултурна забележителност на съвременното туристическо изкуство вече украсява няколко Facebook общности и TripAdvisor.

Вайръл публикация във Facebook групата на чужденците в София буди обичайни и очаквани клавиатурни войни.

Дали българското общество е общност на расисти. Дали сме щели да изразим възмущение, ако надписът е гласял Black Lives Matter в унисон с посланието на движението за равноправие в САЩ, възникнало след убийството на тъмнокожия Джордж Флойд от полицейски служител.

Желанието ми да сезирам Комисията за защита от дискриминацията за позорната табела беше посрещнато с любов и с присмех в същите коментари. По-долу успокояват, че контекстът на думите бил друг, те не били насочени към цветнокожите чужденци, а към нашите си роми. Е, добре, отдъхнах си, успокоих се.

Расисти или не, пак се изложихме пред чужденците. След месеци рев и чупене на пръсти на тема как ще спасяваме туризма и разработване на традиционни национални менюта,  манджата е нашенска, но пак е пресолена.

В друг контекст, някак по-красив, някак по-човешки, любимият ми Георги Господинов твърди, че „В Рая са винаги другите“. Та и в хотел Heaven така.

На теория липсващият практически расизъм у нас изглежда като онзи стар виц, в който всички станаха зелени, за да се избегне сегрегацията в автобусите, но когато се счупи превозното средство, по-тъмнозелените трябваше да слязат да бутат. Извинете, не го разказвам забавно. Защото не е смешен.

Страхът ражда омраза, а ужасът пред неизвестното, пред образа на Другия, е сред най-разпространените човешки страхове. Расизъм съществува навсякъде по света. Дори и в белите държави, би добавил премиерът. Разликата се корени в обществената търпимост към него или съответното му осъждане на национално равнище.

На места е ясно, че да бъдеш расист е срамно. Там расизмът е потенциална енергия, която рядко се трансформира в кинетична такава и подобни случаи не остават без последици.

На други обаче, фетишизирането на произхода и националността достига до измерения, в които е приемливо те да бъдат заложени в предложение за конституционни изменения от страна на парламентарно представена партия. Няма да кажем кои, само ще протестираме срещу системата им със знамена за обединение, стърчащи от раниците.

Разликата между скрития и явния расизъм е проста. Тя е като разликата между това да си припявам наум думите на Coldplay “I’m gonna buy this place and burn it down” при вида на хотел Heaven, и това да си купя туба бензин и да отида да постъпя като лирическия герой от съответната песен.

Расизмът съществува и невинаги се набива на очи с директни послания и червени букви. Расизмът понякога е ежедневен и малък. Расизмът е присъщ и на нас, толерантните и уж толерантните.

Когато се хвалим със своите широки хоризонти и използваме баналната фраза, че нямаме нищо против хората, даже имаме приятели роми, приятели турци, приятели руснаци, приятели араби и други някакви „шаренки“ приятели.

Приятели от посочените нации и етноси имам и аз, но не се имам за Човек на годината по повода. Накратко ги наричам просто „приятели“.

Когато чуем или прочетем новина за извършено жестоко убийство, изнасилване, или насилие на дете, имаме навика да изтръпнем от възмущение, а после тихичко си кажем „Аха, ясно, то било при малцинствата“. Когато има няколко заподозрени, ние сме сигурни, че етническият българин е невинен.

И не само.

Расизмът е всеки двоен стандарт. „Ако някой открадне на Кали крава, това е лоша постъпка. […] Добро, ако Кали открадне крава на някого.“, пише Хенрик Сенкевич в романа си „Стас и Нели“.

Когато движението Black Lives Matter избухна, ние попитахме нямат ли всички животи значение. Имат. Но не попитахме какво налага да говорим именно за правата на тъмнокожите. Този въпрос имаше и има отговор. Запитах се как бихме реагирали ако в диалог по повод Баташкото клане, се намеси тема за геноцида в Руанда. Знам отговора. Ние не обичаме да ни вземат робството.

Когато съдът освободи предсрочно осъден за убийство на български студент австралийски гражданин, ние се вбесихме. Въздържам се от коментари относно правилността на взетото решение или фактическата обстановка по случая, тъй като аз и още може би около десет души в България сме на мнение, че общественото мнение не следва да присъства в мотивите и вътрешното убеждение на съда.

Запитах се единствено щяхме ли да реагираме по същия начин, ако в абсолютно идентична ситуация деецът се казваше Стоян Тодоров, а жертвата – Джон Доу. Или Ахмед Ибрахимов.

Когато романът „Десет малки негърчета“ окончателно официализира алтернативното си заглавие „Те бяха десет“, ние се възмутихме. Цензура, как така? Независимо дали го притежаваме в домашната си библиотека. Запитах се как щяхме да реагираме ако книга на име „Десет дечица от раята“ беше световен бестселър.

Междувременно попътувахме, възхищавахме се колко чисто и подредено е там, в „белите държави“. („В Рая са винаги другите“!) Прибрахме се в нашата си „цигания“ да разкажем докато си хвърляме фаса на пътя. Какво да се прави, няма кошче наблизо. Съсипàха я тая държава. С вота от гетата я съсипàха. Затова и образователният ценз ни се стори добра идея. По-лесен е от равния достъп до образование.

А сега, насред протестите и общественото разделение, насред предложенията за ВНС, блокираните от „20-30 платени наркомани“ кръстовища, насред пандемията и заплахата за икономическа криза, един надпис ли излезе най-големият ни проблем? Един надпис, да. Заедно с всичко останало.

Който е гледал шедьовъра „Три билборда извън града“, знае колко опасни могат да бъдат думите, написани в червено.

Още от Лора Младенова:

Традиционна сватба? Не, благодаря!

Как да научиш баба си да разпознава фалшиви новини

Как са защитени децата при грозни сцени между родителите?

„Дали не трябваше да потърпя още малко?“

„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация

Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно

Какво трябва да знаем, ако искаме да осиновим дете

Защо няма да покрепя Черноморския туризъм

Мъжете, които мразеха жените – сред тях ли е Джордан Питърсън?

 
 


Повече информация Виж всички