Защо няма да подкрепя черноморския туризъм

| от Лора Младенова |

Извънредното положение се превърна в извънредна обстановка. С първите плахи стъпки на предстоящото лято, един по един започнахме да подаваме плахо нос навън, тръгнахме по обратния път към нормалния ритъм, адаптирахме безопасността към ежедневието, дори започнахме дръзко да мечтаем за летни морски бягства. Маските отстъпиха място на банските. Дотук добре.

С по-ниски цени за чадъри и шезлонги и с 14-дневна карантина за завръщащите се от почивка в чужбина българи, властите поискаха нашата подкрепа за спасяването на тазгодишния летен сезон по Черноморието.

Хм, насърчават ме с карантина и тънка отстъпка от свръхнадценена услуга, която не ползвам.

За сравнение, чуждестранните туристи ще имат възможността да почиват у нас единствено с декларация, че не са заразно болни и доказателство за медицинска застраховка. Това стана ясно дни преди новината за нови строителни дейности над любимия на небетонните морелюбители плаж за природосъобразен туризъм „Иракли“.

Приятели, няма да стане!

Няма да подкрепя туризма, защото подкрепям туризма. Няма да почивам по Черноморието, защото обичам черноморския бряг. И не, не си противореча.

Всъщност нито безплатен шезлонг, нито цяла безплатна почивка биха ме мотивирали да подкрепя тази цинична представа за туризъм, все повече утвърждавана у нас през последните десетилетия.

Дали ще отида на палатки или къмпинг? Да, стига да има готина компания. Дали бих наела стая от някоя семейна къща по морето? Защо не. Да се разходя с приятели и да съберем малко отпадъци по пясъка? Разбира се, с удоволствие. Дотук.

Хектарите унищожена природа, тоновете излят бетон и агресивно възцареният лош вкус не заслужават нито моята, нито ничия подкрепа.

Не заслужават почивните ни дни, нито мъчно изкараните във време на криза възнаграждения. Кого попитаха хотелиерите, преди да съградят тази задушна концепция, разделяща човека от морето, че сега имат очи да попитат за помощ?

Защо да отида? И без това ми се струва, че целевата аудитория така или иначе никога не съм била аз.

През последните години попадам сред VIP бетона точно два пъти – и няма да се потрети.

Това е самотно и тъжно преживяване, в което съм като участник в игра „Открий излишното“. Съзвучие от чалга и техно на непосилни децибели ме посреща от всеки комерсиален плаж. Парадоксално, морските дарове са рискова поръчка по ресторантите в крайбрежните курорти. В скъпите бутилки алкохол се разлива евтин спирт от пластмасови туби. Нискокачествена амбулантна търговия попива малкото останал въздух между казина, барове със сенчеста дейност и масивни многоетажни монолити я в стил на ориенталски дворец, я на готическа катедрала. Намирисва на прегоряла пластмаса. Наоколо на висок тон се водят разговори за далавери, стриптизьорки, героично пиянско шофиране и кой кого познава. Тийнейджърите, дошли тук, се държат като мутри от 90-те, а приемниците на последните – като тийнейджъри. Сърдити на клиентите си сервитьори демонстративно тръшват студена цаца и топла бира на масата и сами си определят бакшиша от рестото.

Ни помен от веселото гръцко гостоприемство, цветната средиземноморска растителност, вкусните разядки, каните ледена вода като комплимент от заведението, тихите улици, непретенциозните прохладни стаи, песента на вълните и безбрежното необрамчено с брандирани чадъри море.

Защо, да не би нашето море да е по-лошо, нашата природа – по-малко разнообразна и богата, пясъчните плажове – по-малки, или културното наследство – липсващо?

Българските хотелиери не се ли сещат, че комплиментът от заведението просто е предварително заложен в цената, а човешкото отношение и усмивката мотивира клиентите да се върнат и утре?

Не знаят ли концесионерите, че стопанисването се различава от експлотацията, че на море се ходи не за пластмасата, а за морето?

Тях ли трябва да пратим под карантина в Гърция? Може и да сме по-търпеливи от гърците, но все не мога да повярвам, че е възможно тази измислена представа за туризъм да ни харесва.

Далечни детски спомени ми откриват Равда, Несебър и Слънчев бряг от времето, когато бяха отделни курорти, а не конгломерат на кича и мутробарока, в чийто бермудски триъгълник безследно са потънали бели прахове, сиви клетки и черни дробове.

Старият Несебър ухае на море, на дърво и на свежест, години по-късно любимите ми крайморски градчета из Черна гора и Хърватия болезнено напомнят точно на него. До старите почивни бази в Равда се запознавам с някакви връстници на огромна детска площадка и наоколо кънти само нашият смях. На Слънчев бряг все още има има и бряг, и слънце.

Да, ако неочакваната и печална криза в икономиката доведе до крах на бетонната система и преосмисляне на идеята за морски туризъм, от нея ще е имало и една полза. За кризата казваха, че била време да се върнем към себе си. Окей, нека се върнем.

Ще се радвам да не се страхувам за бъдещето на защитените видове и птичите гнезда. Ще се радвам да не откривам бетон там, където се съм откривала пясък и цветя, хармония и уединение. Ще се радвам да усетя аромата на прясна риба от семейна кръчма вместо изпаренията от наргиле. Да видя нещо характерно наше си на Златни пясъци, вместо абсурден макет на Айфеловата кула. Ще се радвам да не трябва все да обяснявам при чуждестранни запознанства с летували у нас, че то всъщност не е точно така навсякъде и че ние не сме всичките такива.

Ще си обичам морето ни, ще посетя неизследваните още негови кътчета (от суеверие няма да споделя кои, че вече два пъти казвам и после ми ги застрояват!). Ще отделям повече внимание на случващото се и ще избягвам да си мълча. Ще си чистя след себе си като досега, но ще започна да чистя и след другите. И първа ще подкрепя морския туризъм, когато видя да заслужава подкрепа.

Но дотогава няма да подаря и стотинка на туризма по Черноморието.