Пролетта посетих Италия за първи път през живота си. Бях едновременно щастлива и смазана от величието на Рим. От малко магазинче на площад Навона купих на сина си старомоден тефтер с кожена подвързия, на която със златни букви пише „I have a dream“. Нямах търпение да му го дам. Когато се върнах и му го подарих му казах, че си представям някой ден в него да напише първия си разказ или малък роман. Той се усмихна и го прегърна. На 10 е и обича да пише онова, което детско въображение му диктува. Пише си в тетрадки и тефтери, „защото така прави дядо“. Все още няма таблет, нито собствен компютър, не е и искал да има. Не се хваля с това, просто съобщавам факт. От една година ползва стария ми Айфон 4, но не го носи в училище. След вечеря му разказахме за Мартин Лутър Кинг, гледахме заедно емблематичната реч „I have a dream“ в Youtube и порасналото ни момченце каза, че е много хубаво да има хора, които могат да променят света.
Преди седмица, когато се прибра от училище, поиска тефтера. Проверих какво е написал вътре, след като си легна. Пишеше „Имам една мечта. Да имам Айфон 7.“ Почувствах се като пълна тъпачка и се разревах. Затова ли беше всичко!? Великата идея за равенството на човешките права и мечтата за литература се бяха превърнали в жалък потребителски импулс за последен модел телефон. Случи се това, което си мислехме, че ще ни отмине.
На сутринта го попитах какво е написал и той ми го показа. И с леко неудобство добави „Искам го просто, защото всички имат петици, шестици и седмици“. „Подиграват ли ти се, че нямаш?“, попитах аз. „Не точно, но по коридорите ми викат „Ники с четворката“ и се побутват“. Детето, което никога не е имало претенции за някакви определени супер вещи или играчки, все пак падна в консуматорския капан „всички имат“. „Но нали твоят телефон работи добре, можеш да играеш игри на него, можеш да се обаждаш и да ти се обаждат, можеш да си пишеш във Вайбър с другите деца?“ „Мога, но не е съвременен“, с наведена глава отговори той. Обясних му, че не е справедливо едно 10-годишно дете да има телефон, който дори работещи възрастни хора не могат да си позволят.
Обясних му още, че човек не е телефона или колата си, човек е действията и мислите си. Добавих и, че най-умният ми колега в работата ползва стар телефон, както и че щастието не е в предметите, а в главата ни. Но моята пешка „и твоят ти върши чудесна работа“ беше взета с топа „просто не е съвременен“.
Няма вече лукс, има съвременност…Как да противоречиш на съвременността, тя е неизбежна… И взима жертви – малки, беззащитни човечета, които просто искат да са в крак с времето. После Ники каза: „сигурно, като излезе Айфон 11, аз ще имам 8-ца, защото явно съм обречен да имам три модела назад“. Стана още по-тъжно. Баща му пък просто отсече „не може да имаш такъв телефон и няма да обясняваме защо“. Не знам кое е правилното – майчините обосновки или бащиното категорично „не“. В следващите няколко дни не обсъждахме мечтата на единственото ни дете. Вчера Ники ми каза, че не е грях да не си супер съвременен. Кимнах одобрително и след няколко минути, когато вече бяхме на друга тема, го прегърнах.
Никого не обвинявам с тази малка изповед. Не е грях да имаш повече от другите. Така е устроен светът. Но е грях да внушиш на едно малко човече, че е голямо човече, защото се вози в джип и има последен модел телефон. Защото го лъжеш.
