Никак, никак не вярвам в мотивационната литература, самопомощта и лайф коучовете.
По не един или два повода съм имала случай да коментирам това.
Тази сутрин, когато с кафето ми се падна късметче, гласящо "никога не е късно", най-после си дадох сметка, кратко и ясно, защо са ми толкова противни повечето формати, които уж трябва да ни помогнат с някаква форма на приложна психология.
Всъщност в значителна част от тях просто се повтарят утешителни и несъстоятелни откъм смисъл мантри, които са достойни само за късметче към кафе, но пък се ползват за промиване на мозъци, съчетано с трупане на пари от страна на съответния коуч или автор.
Предлагат се лесни, но неработещи решения, свеждат се комплексни проблеми до възприятието им като най-обикновена пословица, учат ни на залъгалки, на плацебо ефекти и на заравяне на главата в пясъка.
Като например с това простичко и толкова невярно "никога не е късно".
На теория звучи много облекчаващо и успокоително - може да не си направил нещо навреме, но какво от това, след като така или иначе все още можеш да го направиш.
На практика обаче мисленето, че "никога не е късно" ни приспива и кара да пропускаме удачните моменти да направим нещо важно в живота си.
Кара ни вечно да отлагаме за утре, докато накрая наистина не е останало за кога да отлагаме. Или пък съответното действие продължава да е възможно, но е изгубило смисъла си или поне част от него.
Например:
Никога не е късно да научиш испански.
Факт, освен ако вече не си с когнитивни изменения, които да ти попречат да го направиш. Когато си на 40 обаче, отдавна е късно тепърва да си завършил Испанската гимназия и да заминеш да следваш, добролстваш или работиш в испаноговоряща страна, както би направил в зората на младостта си.
Не е късно да имаш деца, поне до един момент.
Късно е обаче да си млад родител. Късно е да имаш деца с живи и здрави баба и дядо.
Без да смятам, че човек трябва да създаде потомство непременно или пък да бърза да направи това в младите си години, все пак отчитам факта, че всяка следваща година, в която нямаме деца, означава една година по-малко, в която евентуалните деца биха имали живи родители.
Никога не е късно да започнеш да караш колело, но е късно да си карал колело с приятелите си от началното училище, ако си вече гимназист.
Никога не е късно да се запишеш на уроци по пеене, но същевременно е късно да прекараш младите си години в среда от музиканти и артисти и да си направиш гаражна банда като тийнейджър.
Не е вярно и че никога не е късно да се държиш с някого, сякаш го виждаш за последно, и да му кажеш истинските важните неща. Просто няма как да знаеш дали и кога наистина го виждаш за последно.
Винаги е късно да не нараниш някого, след като вече си го наранил.
Винаги е късно да не си пропушвал изобщо, макар и на теория да не е късно да спреш цигарите. Ако вече си увредил здравето си непоправимо, дори идеята, че "никога не е късно" да ги спреш се обезсмисля.
Винаги е късно да не изгубиш години от времето си във връзка без бъдеще или на работно място, което те прави нещастен.
Никога не е късно да прекратиш тази форма на обвързаност, да, но безвъзмездно дареното време няма да ти върне никой.
Всичко това, разбира се, не е повод да се отказваме от важни крачки и промени само заради факта, че не сме ги предприели навреме. Обаче е по-добре да не се утешаваме с мантри и да не осланяме на неограничено време, с каквото на практика не разполагаме. В противен случай рискуваме да пропуснем още повече.
Може би темата ме афектира, защото мога да открия грешки и у себе си в същата насока.
Спомням си например, че когато започнах да уча във Факултета по журналистика и масови комуникации, бях потресена да осъзная колко "напред с материала" са колегите ми в сравнение с мен, в най-добрия възможен смисъл на това.
Повечето от тях бяха развили изключително висока обща култура, имаха допълнителни умения и интереси като театър, музика или спорт, някои вече бяха натрупали работен опит. Аз идвах от гимназия и среда, където свободното време преминаваше по кафенета и дискотеки и се имах за особено умна единствено поради факта, че никога не съм срещала затруднения в училище.
За една нощ обаче се бях превърнала от "най-умния в стаята" кажи-речи в най-ограничения.
Отне ми години да догонвам тези хора и да се изравня с тях, докато над 25 стана това, което те бяха още на по 18-19 години, и да открия подходящата за себе си среда.
Можех да си го спестя, ако не бях прекарала гимназиалните си години в мислене, че "има време" и че в университета тепърва ще започна процеси, които съм можел да започна много по-рано, когато действително съм имала и повече време.
Ако има нещо, на което бих научила всеки един млад човек, то би било да действа сега.
По всеки от въпросите, за които смята, че са от значение за него.
