Преди време се сдърпах с близък човек, защото ме обвини, че изобщо не ми пука за работата ми. Иронично, ставаше дума за тази ми работа, за която ми е пукало най-много. А причината за въпросното обвинение беше, че на въпрос какво ще стане, ако не успея да запазя работното си място, отговорих „няма да умра и светът няма да свърши“. Впоследствие нещата се подредиха, но аз продължих да мисля същото по темата.
Отговаряла съм и бих отговорила същото и на въпроси какво ще стане, ако връзката ми се разпадне, ако се разделя с приятел, остана без пари или изгубя близък човек завинаги. Донякъде говоря така, защото искам сама да убедя себе си да разсъждавам по този начин. Това ми се струва правилната и здравословна нагласа. Всъщност мисля, че такъв подход означава да ти „пука“ наистина, а не просто да си се вкопчил в идеята за нещо или за някого като удавник за сламка.
Нито скъпите ни хора, нито професионалното ни занимание са тук, за да ни валидират и да осмислят съществуването ни. И самите ние можем да сме по-полезни за тях, ако опитваме да бъдем самодостатъчни, а не да позволяваме приоритетите ни да ни обсебват. Да приемаме всичко по най-апокалиптичния начин или да живеем във вечен страх от загуба, която в много случаи неминуемо настъпва. Въпреки нас.
Като всеки човек съм губила и важна за мен работа, и емоционална за мен връзка, и скъпо приятелство, и близък човек.
Мислела съм, че не ставам за нищо и няма да успея да си намеря работа отново. Не беше вярно. Намерих си по-хубава – и откъм смисъл, и откъм лична свобода, и откъм креативност.
Мислела съм, че от един момент нататък човек не завързва истински нови приятелства и всичко свършва с изгубването на старите. Не беше вярно. Обикновено, разпадът на едно приятелство се дължи на очевидно разминаване в ценностите и приоритетите на хората в него. И физическото му прекратяване просто показва, че и ти, и другият човек вече имате други нужди и нагласи. Срещнала съм най-близките си хора след навършването на 25, а дори и на 30. Най-близките към момента – отношенията между хората са динамични. Освен това, загубите на приятелства, невинаги продължават вечно. Хората се преоткриваме взаимно след месеци и след години, когато намерим нови свои страни или просто се върнем към автентичното себе си.
Мислела съм и че смъртта на мой близък слага край на всеки щастлив спомен от детството и завинаги изтрива уникалната емоционална връзка, която имаме с всеки един от хората в живота си. Че на мястото на този човек остава само болка и празнина. И че не мога да продължа напред. Дори това не беше вярно. Липсата никога не си отива, просто животът продължава да те води напред. А онова, което най-много си обичал у някого, опитваш да възпроизведеш в своето собствено поведение и по някакъв начин да предадеш нататък.
Веднъж дори си помислих, че никога повече няма да бъда влюбена. Това дълго време беше вярно. Един ден просто спря да бъде.
Да тъпчем на едно място. Да отказваме да виждаме нови възможности. Да останем едноизмерни, свързвайки идентичността си с това да се намираме в конкретно поприще или с присъствието на един или малко повече конкретни хора. Когато придаваме нереална свръхстойност на нещо, всъщност го храним със собствената си. И губим почва под краката си, губим устойчивост. Превръщаме се в хора, които нямат нищо за даване на съответния близък човек или на съответната кариера. В отчаяни и нуждаещи се паразити без кураж, размах и въображение. Ставаме несвободни. Обсебеността не е загриженост и не е любов.
Напротив, тя е токсична емоция, от рода на същите тези емоции, които ни карат да развиваме зависимости. Понякога дори и зависимости от собственото страдание, защото то уплътнява толкова голяма част от времето ни, че всъщност ние не знам какво биха със себе си, ако сме свободни от него. Обсебеността ни кара да правим неприемливи компромиси и да изтриваме границите си. Никой не уважава хората без лични граници, а което е по-важното, те губят самоуважението си. Нищо не е на всяка цена. И не трябва да бъде.
Може би най-зрялата форма на любов звучи така. Както към хората, така и към дейностите, в които намираме смисъл.
Веднъж, преди години, докато пътувах в междуградски автобус, и се чудех над бъдещето на тогавашната си връзка, отворих късметчето към кафето си, и видях вътре да пише „ако постоянно се страхуваш да не изгубиш нещо, изгуби го и повече не се страхувай“. Обичам да си го напомням, защото често има нужда от напомняне. Ако оста, около която се завърта личният ни свят, е страхът от загубата на някого или нещо, значи ние вече сме го изгубили. Или поне себе си в него. Нищо не е на всяка цена.
Вижте още:
