Да си вдигне ръката този, който никога не се е присещал за бивше гадже, с което са се обичали „завинаги“, обаче след раздялата преди сто години не са си виждали очите? Бившите, особено тези, заради които дълго време след края мокриш със сълзи възглавницата, са упорити като акне и по-често, отколкото искаш, се връщат с ритник в мислите ти и те тормозят. В такива моменти ти иде да обърнеш интернет, за да ги намериш, да изровиш всичко за живота им „след теб“, само и само за да се увериш, че раздялата ви не е била грешка. И как само те сърбят ръцете да им драснеш два реда! Какво пък толкова може да се случи – само два безобидни реда: какво си, що си, мислиш ли за мен, както аз за… Ох, не, не бива. Това би било морално падение. Поражение, съизмеримо с това на Наполеон при Ватерло.
Със силата на волята, която прилагаш само във фитнеса, когато личният треньор ти каже да направиш 20 коремни преси, а ти и пет не можеш, успяваш да се въздържиш. После си наливаш вино догоре в съд, който ти е под ръка – чаша за чай, кана, буркан – сядаш и чакаш да ти мине. Половин литър вино по-късно вече мислиш за друго. Готово – минало ти е. Или поне така си мислиш.
Обаче един ден срещаш на улицата познат, който по случайност е познат и на сестрата на твоя Мистър-с-Биг*, и той, не че го питаш, ама държи да ти каже, че бившият ти се е върнал от чужбина, където е живял през последните пет години. И внимание!, допълва той, е не-об-вър-зан. Е хубава работа – откъде ти трябваше да го заговаряш тоя тутманик насред улицата! Сега пак цял ден ще мислиш за бившия. Този път обаче е по-различно, защото вече знаеш, че забраненият плод се клати на дърво току под носа ти.
А се крия, понеже малко ме е срам, че уж съм много отракана писателка, а „двата реда“, които в крайна сметка не мога да се сдържа и тръгвам да пиша на Мистър-с-Биг, се оказват, меко казано, срам за майстора.
„Здрасти,
What’s up? Загуби ми се нещо от полезрението. Така де, не казвам, че си загубеняк, ха-ха (лингвистична смешка!), а просто, че отдавна не сме се чували/виждали/писали. Не съм те следяла в социалните мрежи, така че няма как да знам къде си, какво правиш, дали не си оплешивял като баща си и направил деца като за един футболен отбор (пак смешка!). Ако обаче ти си си направил труда да ме провериш в интернет, сигурно знаеш, че още съм жива и с коса. Макар че, да си призная, от честото боядисване напоследък доста се е изтощила и се къса. Обаче фризьорът ми, Илиян-Хесуса, нали го помниш, ми препоръча един много хубав възстановяващ серум на Schwarzkoft, така че може и да не се наложи да се обръсна гола глава като военопленник от Втората световна.
Не че е изненада – ти си ме знаеш, че никак не си падам по тия неща с белите рокли и „бяла роза ще закича“. Не ходя и с никого в момента. Всъщност от доста време си кукувам сама. Не че скучая и не правя секс, просто не искам да съм във връзка и някой да ми се мотае наоколо, да си разхвърля чорапите и да ми врънка на главата. Е, разбира се, с теб беше различно, понеже, нали, бяхме влюбени и така нататък. А и един твой чорап не съм намирала, където не му е мястото!
Малко се отплеснах по миналото, но какво пък – малко носталгия никому не е навредила.
Обаче човек трябва да живее в настоящето, нали така? Разбрах от наш общ познат, че си в града, така че какво ще кажеш да се видим тия дни? Ако изобщо ще можем да се разпознаем, де. Май много шегички станаха, ама такава съм си аз…“
Какво е това „здрасти“ – без име, без нищо?! Все едно съм в бакалията и поздравявам продавачката. Обръщение си трябва. Естествено няма да е „Мистър-с-Биг“, понеже той не подозира, че аз и приятелките ми му викахме така. Прякорът му го измисли Марето, когато веднъж се беше загледала в чатала на тесните му дънки и не се сдържа да похвали размерите на добре очертаващата се под денима „паламарка“. Ако се обърна към него с цялото му първо име, ще звучи прекалено официално, студенокръвно някак. Ако пък от друга страна подходя с лигавото умалително, което понякога използвах, особено сутрин след лека, триминутна пенетрацийка за разгявка на тялото и ума, би било твърде интимно по един нахален, психопатски начин.
Вижте още: Тони Паркър и жените: От Ева Лонгория и изневерите до бивше гадже на Григор
Ами това „What’s up“ в началото? Ти да не си рапърка, ма алооо! Какво, да го е*a, стана с доброто, старо, комформистко „Как си?“, което изобщо няма за цел да демонстрира интерес към здравословното състояние на събеседника?
Имам чувството, че някой ми е отрязал главата, докато съм спала, и я е заменил с тая на Николаос Цитиридис. И за да е още по-жалка картинката на хумористичния ми провал, държа да поясня в скоби, че са смешки – ако случайно не се разбира.
Честно, ако съм на мястото на Мистър-с-Биг, спирам да чета на четвъртото изречение. От потрес и негодувание. Не стига, че го обиждам на генетична семейна обремененост по отношение на плешивостта, ами и правя препратки към съмнителните му репродуктивни способности. Какъв футболен отбор от бебета, какви пет лева при положение, че общият ни познат не пропусна също и да отбележи, че Мистър няма пукнато дете. А не е като да е на 20 и тепърва му предстоят тия работи.
Със споменаването на абсолютно ненужни и ОЧЕВИДНИ подробности като че съм жива и че Илиян-Хесуса ми е препоръчал едикаква си помада за парцаливата ми коса, подсъзнателно целя да се самоунижа. За да сме квит може би в случай, че човекът наистина е оплешивял? Или за да не излезе, че с годините съм се превърнала в злобна кучка, напълно лишена от чувство за самоирония. Определено и това изречение отпада.
Все едно се обяснявам на непознати чeкиджии в Tinder. Обаче, за да не излезе, че съм пълна лузърка на любовния фронт, се изтърчавам да излъжа като някоя недоклатена библиотекарка, че въпреки, че бягам от връзките като дявол от тамян, виждаш ли, секс не ми липсва. Демек, може да съм стара чанта, ама съм „Луи Вютон“ и още мога да се продам. Макар и в магазините за втора употреба. Така че мен не ме мислете.
Чорапът даже не си заслужава да го коментирам – пълно падение за писателския ми гений. Толко пък не можах вместо него да измъкна от ковчега на времето някакъв по-романтичен общ спомен. Като например онова повръщане след консумацията на китайска супа с развалени яйца в лондонска закусвалн. Или когато притисках в продължение на 30 минути раната на крака му след порязване с (май беше) ъглошлайф, за да не му изтече кръвта, докато стигнем до спешното. Ей към такива сладки спомени човек трябва да се връща, а не към някакви прозаични чорапи.
Уж искам да звуча небрежно и безгрижно, но всъщност от всяка сричка кънти кантатата „Отчаянието чука на вратата“.
И накрая, за да размажа съвсем лайното, което съм сътворила, решавам отново да оправдая лошия си стил с още по-лошия си хумор. Да не ме взима насериозно, понеже „такава съм си аз“ – хумористка. Уж!
Надигам се с мъка и пукащи кости от дивана, върху който съм се разпльокала, докато пиша мейла до Мистър-с-Биг, и отивам да си налея един буркан вино. След като го изпивам, се връщам към лаптопа и с пиянска решителност изтривам всичко, което съм написала досега.
После напечатвам следните осем думи: „Здравей, Борислав. Липсваш ми. Пиши ми, ако искаш“.
И натискам Send.
Вижте още:
