Поредната арт „жертва“ на еко активисти се оказа „Смъртта и животът“ на Густав Климт, изложена в музея „Леополд“ във Виена. На 15 ноември двама радикални природозащитници от групата „Last Generation“ успяха да намажат защитното стъкло на творбата с черна, мазна течност, която следва да олицетворява петрол, а един от активистите успя да се „залепи“ за картината, както вече е традиционно при такива форми на протест. Денят на акцията не е случайно подбран – именно тогава входът в музея е безплатен в резултат на спосносрство от международен петролен гигант.
„Новите сондажи за нефт и газ са смъртна присъда за човечеството“, гласи послание на Last Generation в Twitter. Окей, де, ама дори и така да е… какъв е грехът на Густав Климт?
Това не е първата подобна протестна изява през последните седмици и надали ще бъде последната. Инцидентите включват немски екологичен колектив, хвърлил картофено пюре по картина на Клод Моне в музей в Потсдам, активисти от Just Stop Oil, заляли с доматена супа „Слънчогледите“ на Винсент ван Гог в Националната галерия в Лондон, група, която пръска грахова супа върху шедьовър на Ван Гог в Рим, активисти на Бунта срещу изчезване, излели гнева си върху картина на Пикасо в Мелбърн, и активисти, които се залепват за произведения на Ботичели, Бочони, Ван Гог и други стари майстори.
Климатичните активисти, сложили на мушката си шедьоврите на изобразителното изкуство по света, не са напълно наясно колко деликатни са произведенията на изкуството, предупредиха директорите на почти 100 галерии, като казаха, че са „дълбоко разтърсени“ от атаките.
Накратко казано, тези прояви на активизъм изглеждат зле таргетирани, дразнещи и, направо казано, идиотски. Подобен род комуникация шокира и привлича внимание, вярно е, но не всяко генериране на шум означава предаване на послание. Понякога предаваш посланието си, да, но в другия смисъл – компрометирайки го с неадекватни действия, ти всъщност извършваш предателство спрямо него. А конкретните действия, поне на пръв поглед, изглеждат като агресивно търсене на внимание от страна на малка група викачи и това кара самата кауза да олеква в очите на хората. Екологичните проблеми, поради общовалидната сериозността на проблематиката, не би следвало да се снижават до агресивна детинщина. Обаче точно това се случва. Макар и опазването на природата да е сред личните ми каузи, когато видях картофеното пюре върху „Les Meules“ на Моне, се загрижих за „Les Meules“, а не за климата. Как мислите – дали на хората, на които по принцип не им пука за природата, рязко е започнало да им пука след този акт? А на хората, на които не им пука нито за природа, нито за изкуство?
Къде са произведения на изкуството, датиращи от преди десетилетия или векове, къде са съвременните проблеми, които дори не са били на дневен ред при създаването на тези творби. Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Когато еко активистите питат защо на някого ще му пука за изкуството, вместо за природата, звучат като опорката „защо ви пука за Украйна, къде бяхте, когато Афганистан…“. Изкуствено създаваната опозиция между изкуството и опазването на природата е несъстоятелна, способна е да привлече внимание, да, но не и поддръжници. Ако допринасяш за разпространението на посланието си, но не и за възприемането, приобщаването и популяризацията му, допринасяш ли наистина?
Трудно ми е да не се запитам защо радикалните групи не се намират със супа, картофено пюре и други течности каквито им душа иска например пред Европейската централна банка, и защо вместо платно на Климт, Моне или Ван Гог, потърпевш не е новият костюм на Кристин Лагард. Или самата петролена компания, която спонсорира съответен музей. Или поне нечие палто от норка.
Екоактивистите, поне в по-голямата си част твърдят, че не целят произведенията на изкуството да претърпят реални щети. Напротив, те отстояват тезата, че подхождат внимателно и предпазливо към произведенията на изкуството, като гарантират, че няма риск за културните съкровища. „Да – изкуството е ценно. Ние дълбоко споделяме тази любов. Това, което искаме да направим, е да спасим бъдеще, в което човешката креативност все още е възможна“, пише една от групите, водещи този нов вид активизъм, Just Stop Oil, в публикация на своя уебсайт. „Ужасяващо сме близо до това да го загубим, така че трябва да нарушим правилата. А това означава да натискаме горещи културни тошки, за да провокираме, предизвикваме и шокираме. Няма друг начин“, продължава публикацията.
Да си по-видим в медиите обаче не означава непременно да си по-разбираем.
Само че преди да хвърлим вербална супа по всички подобни прояви, не е зле да помислим и за още един аспект на проблема, а именно спонорствата. От десетилетия насам, и особено в последните години, корпорации и компании, оставящи негативен отпечатък върху природата, света и човечеството, усвоиха практиката да „чистят“ бранд името си със символични участия в определени каузи, с благотворителни инициативи, включително и с културно меценатство, което след това се обръща в маркетингова комуникация. Както отбелязах в началото, денят, в който пострада „Смъртта и животът“ на Густав Климт, е ден, в който музеят „Леополд“ предлага безплатен вход поради спонсорство от петролен гигант. Дали тук вече не навлизаме в дискурс, в който изкуството и вредите върху природата се пресичат в общ дискурс, и по не най-добрия начин?
По-рано тази година получих в служебната си поща изявление, адресирано до медиите, от името на Музея на хумора и сатирата в Габрово. То гласеше следното: „Музеят на хумора и сатирата в Габрово няма да приема реклами и спонсорства от компании за изкопаеми горива. От институцията заявяват, че това е отговорно решение с цел да се намали дезинформацията за замърсяването и за климатичната криза. Решението идва след съвместна работа по кампаниите на „Грийнпийс“ – България, свързани с енергийния преход от замърсяващите и подклаждащи климатичната криза изкопаеми горива към чисти възобновяеми енергийни източници.“
Допълваше още: „Компаниите от тази индустрия използват рекламата, както и спонсорирането на различни културни, спортни, социални и други събития и институции, за да представят дейността си в благоприятна светлина, докато всъщност продължават да работят постарому с разрушителен ефект за хората, околната среда и климата. Те използват рекламни трикове, които представят изкопаемите горива като „чисти“ и безопасни за здравето ни, като прикриват факта, че именно те допринасят за задълбочаването на климатичната криза. Културните институции трябва да са водачи на мнение. Да бъдат смели, решителни и независими просветители, а не проводници на заблуди.“
Може би именно така следва да изглежда градивната и ефективна комуникация, която обвързва културата и изкуството с околната среда. Тогава писах до екипа на Музея на хумора и сатирата, за да ги поздравя за решението им, а днес си мисля, че те надали разполагат с повече средства от музея „Леополд“, че да могат да си „позволят“ подобна крачка, чисто финансово. Решението в случая почива на ценности, които не са измерваеми, поне не в Excel sheet.
Моне, Климт и Ван Гог все така не са „виновни“ за проблемите на екологията. Но това не кумулира в себе си невинността на всички останали. Да, еко активистите използват погрешни средства за правилна кауза. Но дали приемането на спонсорства с лека ръка не може да се окачестви по същия начин?
Вижте още:
Ако сте възмутени, значи е изкуство
