„Когато си млад, целият ти живот е свързан с преследването на забавление. След това порастваш и се научаваш да бъдеш предпазлив. Можеш да счупиш кост или да разбиеш сърцето си. Оглеждаш се, преди да скочиш и понякога изобщо не скачаш, защото невинаги има някой, който да те хване. А в живота няма предпазна мрежа. Кога спря да бъде забавно и започна да бъде страшно?“ – това е един от малкото цитати от сериала „Сексът и градът“, в който и до ден днешен продължавам да откривам смисъл. Поне що се отнася до личния живот. Колкото по-млади сме, толкова повече сме склонни да откриваме положителните моменти, надеждата и потенциала дори в най-изначално обречените си връзки. Търсим оправдания на човека, когото сме си харесали, дори тогава, когато той изобщо не си е дал труда да ги потърси сам. Самозалъгваме се, водени от младежки оптимизъм и холивудска романтика. Очакваме, че финалът винаги ще е щастлив.
Вярваме, че можем да научим партньора си, който е залепнал като с Ц-200 за дивана и телевизора, да споделя нашия ентусиазъм от пътуванията, новите преживявания и различните култури. Успокояваме се, че когато някой не ни търси с дни, че той вероятно просто е много зает, вместо да признаем пред себе си, че този човек не ни харесва достатъчно. Убеждаваме се сами, че някой ден човекът до нас ще се откъсне от токсичното влияние на родителите си, ще вземе живота си в ръце, ще спре да разсъждава твърде патриархално, или ще започне изведнъж да се интересува от изкуство, а не да намира нашите интереси в тази сфера за смехотворни. В някои случаи успяваме да открием компромис и баланс с хора, които не са нашите, и създаваме с тях дом и семейство. Отделен е въпросът колко щастливи са семействата, излезли от това. В други случаи не се отказваме и решаваме, че ще търсим своя човек в живота, при все риска никога да не го намерим, вместо да се задържаме с някого насила и да се правим нещастни взаимно.
Едно обаче е сигурно – с времето си научаваме урока и започваме да разпознаваме признаците на изначално обречените отношения.
И понякога не скачаме изобщо, защото знаем, че там долу не е човекът, който ще ни хване. Както всичко друго, и това е монета с две страни. Понякога тази нагласа ни кара да изграждаме устойчиви стереотипи за хората около себе си, които ни пречат да ги опознаем, а те всъщност могат да ни изненадат приятно, но ние никога не си позволяваме да го разберем. И се чувстваме като в онази популярна песен на Том Одел, в която под звуците на сърцераздирателното си пиано, музикантът изрича заветните думи „and I wanna cry, I wanna learn to love, but all my tears have been used up“.
Ако разсъждаваме така за потенциалните си връзки, отстрани често ни приемат като претенциозни, казват, че не знаем какво искаме, че не даваме шанс на никого, че ще си останем вечно сами. Проблемът е, че знаем какво точно искаме, и може би го знаем прекалено добре. Белезите, че с някого не сме един за друг, често се коренят в дребни, но очевадни за нас самите детайли, които ни подсказват, че в дългосрочен план няма да се разберем. И не е нужно да губим две-три години от живота на някого, нито от собствения си, за да потвърдим тезата си. Ето 10 неща, които лично аз съм използвала за оправдание пред себе си, за да не изляза с някого, с когото само преди 10 години бих потърсила причини да изляза:
1. Ходи в Дубай.
Само по себе си в това няма нищо лошо, и аз бих отишла, макар и, ако подреждам в низходяща градация желани дестинации, тази да е последната. Ако обаче представите за добре прекарано свободно време на човека включват лъскави луксозни дестинации, претенциозни рууфтоп и наргиле барове, фукане по яхти и скъпи автомобили, усещам отдалеч, че това не е моето. Преди няколко години дефинирах за себе си любовта като усещането да срещнеш някого и да ти се прииска да правите компот от дюли, кисело зеле и революция заедно и да спите по палатки и хостъли. Дубаецът не би разбрал това. А на мен не ми се ходи до него с прическа от салон и на високи червени токчета.
2. Скача за кръста на Йордановден.
И гарнира снимките си от подвига с корица от връх Шипка със заглавие „България над всичко!“ и редовни възхвали на традиционното християнско семейство и жалби за едно време, когато е било по-добре. За такъв влак си има много пътници, далеч по-малка и незабележима е моята гара, на която на този влак не му е работа да спре. Аз също обичам страната си, заради прекрасната ѝ природа и детските си спомени, заради семейството и приятелите си, но обичам и другите страни, и другите хора. И не мисля, че коя да е държава може да бъде над всички останали. Ако не да отиде лично на Луков марш и да прати „bejamcite“ в „Bejameciq“, съм сигурна, че такъв човек поне ще ми се присмее или ще се скара с мен, задето аз отивам на Прайда.
3. Епилира си ръцете и си скубе веждите.
Забелязала съм го от регулярните му селфита във фитнеса. Външният вид е изцяло личен избор, в който няма правилно и грешно, но този избор казва много за нас и за начина, по който манифестираме себе си пред света. Без да намирам нещо нередно в суетата, просто лично за себе си намирам прекомерното вторачване в нея и прекаленото отдалечаване от естествения ни външен вид за непривлекателно. Хората ми се струват по-красиви, когато приличат на себе си, а не на корицата на Men’s Health, а и ми е по-приятно да видя това на живо, а не в ежедневни сторита пред огледалото.
4. Споделя редовно песни на Галена на стената си.
Далеч съм от мисълта, че има нещо срамно в това да му отпуснеш края и да послушаш чалга, сръбско и гръцко. И в моя дом Рахманинов и Pink Floyd не се редуват денонощно. Смущава ме обаче това да е определящото музикално предпочитание, с което един човек се гордее и държи да го демонстрира. Попфолк културата утвърждава материалистична, обективизираща и вулгарна форма на отношения, в която лично аз не смятам, че имам каквато и да било работа.
5. Държи се неучтиво с „обслужващия персонал“.
Носи ми цветя, сваля ми палтото, настоява да плати сметката и намира това за джентълменство, защото така е чувал отнякъде, след което прави неучтив или сексистки коментар на момичето, което ни сервира коктейлите, и реагира с „какво толкова“ на потреса ми. Учтивостта в живота не е избирателна – или ти идва отвътре, или я преиграваш, когато го смяташ за редно. Пренебрежителното отношение към хората, които ни предоставят дадена услуга, издава какъв човек стои зад цялата ни социална поза, а на мен лично „Master and Servant“ ми допада само като парче на Depeche mode. А и самото джентълменство и черпене има голяма разлика между „хей, искам днес да почерпя, какво ще кажеш“ и „няма да позволя ти да плащаш сметката“. Няма да… какво?
6. Хвърля си фаса на улицата.
И вади от девет кладенеца вода аргументи против разделното събиране на отпадъци, просто защото го мързи да се занимава да мие кутийки и да хвърля в отделни торби. Обикновено гарнира това с печални коментари колко е чисто в чужбината, а мен ме е страх да го поканя на разходка в планината, защото не ми се мисли там какво ще изхвърли. Това е идеалният човек, който би се подигравал на вегетарианството ми, нищо че аз по никакъв начин не бих се пробвала да му го налагам. Глобалното затопляне е конспирация, а въглеродният отпечатък – зъл замисъл да го накара да смени скъпоценната си кола с дизелов двигател. Не всеки има мотивацията, енергията и капацитета да ходи да засажда гори, не е и задължително, ама да не може да стигне до кошчето на 10 метра е друга бира.
7. Казва „не можеш да помогнеш на всички“.
Независимо дали става дума за дарителска кампания, за благотворителна инициатива, за носене на дрехи и консумативи за бежанци, или за това да помогнеш на изгубено или ранено животно, което си намерил, има хора, които винаги реагират с това оправдание. Така успокояват себе си, че всъщност не им се нарушава душевния им комфорт и не им се помага на абсолютно никого. Ако си човек, който вярва в съпричастността и трудно остава безразличен, когато вижда нещо пряко зависещо от него да се случва пред очите му, това отношение в дългосрочен план ще ви отдалечи. Той вероятно и ще мисли, че от протести няма смисъл, както и от гласуване, инак ще е недоволен от тая държава, но още по-недоволен ще е, ако някое извънредно събитие наложи извънредно включване по време на „Ергенът“, където намира всички участници за простаци, но ревностно го следи.
8. Държи се като Крисчън Бейл в „Американски психар“.
Без частта с убийствата. Облича се като него, интересува се първостепенно от размера и шрифта на визитките си, гордее се, че регулярно бачка оувъртайм, споделя на стената си само финансови резултати и похвали какво е продала корпорацията му днес, има 67 дни неизползван отпуск, а идеалът му за хубав уикенд е тиймбилдинг за фирмените ценности. Няма как да си представиш, че с този човек един ден ще зарежете всичко и ще хукнете на пътя на Сантиаго или да доброволствате на друг континент, тъй че ако не ти се прекарват всички петъци оттук насетне в тясна рокля на фирмен коктейл от онези, при които храната не е за ядене, ами за гледане, и не ти се дават редовни обяснения защо си такъв предател, че пушиш цигари на конкурентна фирма, по-добре си върви по пътя отрано.
9. С приятелите му разговорът не върви.
Или пък неговият с твоите. Странно е, но съм забелязала, че почти всички хора подминават този червен флаг. Хуморът им не ти се струва смешен, темите им на разговор не те вълнуват, а приказката просто не върви, независимо от добронамереността и желанието и на двете страни, и това не е еднократна случка. Ако и двамата не сте от ужасните хора, които си имат приятели като план Б, само докато не си хванат някого, балансът между едните и другите отношения би бил много труден. Или ще трябва да сте си вечно двамата и да излизате с приятелите си поотделно, или да се примирите с безкрайно скучни съвместни почивки и вечери, в които някой я се мръщи, я се усмихва насила.
Емблематичната реплика на Рос от „Приятели“ е ултимативният аргумент защо да не бъдеш с някого. За съжаление, понякога единственото прегрешение на иначе прекрасни, подходящи и съвместими хора е това, че не са някой друг, когото така и не си си избил от главата. Не бива да мотаем, подвеждаме и залъгваме тези хора, не заради онзи другия, а заради самите тях.
Вижте още:
На среща със скандинавец: Не е лесно и просто, като да ходиш с Влади
