За първи път разбрах, че съм с две леви ръце в детската градина. Трябваше да направим апликация на изрязани от гланцово блокче къщичка с дърво и слънце. Учителката ми помогна да ползвам ножицата, без непременно да си отрежа пръст, а после ме остави да се справям с лепенето. Когато мина след пет минути покрай мен, се закова на място, а ченето й увисна толкова категорично, че можех да чуя как се удари в гръдния й кош.
„Ама, Мими, как е възможно…?!“,
беше единственото, което успя да промълви при вида на работата ми. От белия лист стърчаха във всички посоки разкекерчени покриви и коминчета, измачкани дръвчета и почти плисирано слънце. Лепилото беше се разтекло по цялото А4, а аз не смеех да докосна нищо, защото половината от тубичката се беше размазала върху ръцете и престилката ми.
А не е като да не се старах…
Впоследствие всички усилия на възпитатели, учители и ръководители на разни творчески кръжоци да ме направят сръчна удариха на камък.
В час по трудово правихме модел на последователна електрическа верига. Крушките на всички деца светнаха безотказно, само от моята се разнесе съскане и пушек.
Когато трябваше да ушием салфетки за студено сервиране, момичетата от класа изработиха цели сетове, достойни за пазара пред църквата „Ал. Невски“. Моята бродерия така се беше набрала, че учителката нарече „домат“ малките резенчета диня, които вярвах, че съм избродирала. Но се отказа изобщо да ми прави забележка, когато забеляза, че сред шестте платнени салфетки няма нито една в стройна правоъгълна форма…
Завинаги ще помня как увисва физиономията на учителката по трудово в прогимназията, когато доближава до масата ми и среща челно вазата, която направих от празно зелено пластмасово шише от Веро. Идеята ми да я украся с пайети, шарени перца и копчета беше хубава, но резултатът се състоеше в омърляна пластмасова инсталация, от която стърчаха в безпорядък цветни боклуци, обилно потопени в бяло лепило.
Явно толкова е нямало смисъл от намеса на професионалист, че преподавателката само прехапа устни, преглътна, потупа ме по рамото с едно дълго и мъчително „ооооооххххх…“ и отмина, клатейки безпомощно глава.
Усетих, че завинаги нараних естетическото й чувство, но нямаше какво да направя – и без това бях посветила на задачата цялата си възможна сръчност.
През годините моята кьопавост започна да става все по-нелепа. Една съботна сутрин, както обикновено, реших да пия кафе с майка си и баща си в малката ни панелна кухничка. Те седяха кротко около масата, а аз отворих шкафа над нея, за да си взема чаша. Точно тогава, без и до ден днешен да знам как и защо се случи така, полицата с чашите се килна на една страна и от нея като лавинен дъжд взеха да се сипят стъкларии. Цял един съветски сервиз от стаканчики за чай се стовари върху главата ми, докато аз все още стоях с вирната нагоре ръка. След като цялата стъклена посуда шумно мина през главата ми и се стовари на пода, онемелите ми родители се окопитиха и майка ми, както винаги, драматично завърши етюда с изречението „Е дръпни се, де!“
Тази домашна случка окончателно убеди и родителите ми, че имат напълно непохватно дете. И на всичкото отгоре и разсеяно. Още повече, след като трябваше да избеля едни бели ризи на майка ми, които забравих да извадя от белината и в края на деня в легена имаше куп жълтеникави и почти прозрачни от изтъняване парцали.
Може би около десетина пъти се случваше също да си забравя ключа някъде, да се върна у дома с пантоф на единия и обувка на другия крак, да облека чуждо яке или абсолютно да изключа, че съм тръгнала на урок по английски и да се заблея из града. Така към общата ми кьопавост се прибави и диагноза „отнесена от вихъра“.
С годините нещата продължиха да стават по-зле. Всяко нещо, което се опитвах да ушия например, се превръщаше в калъфка за възглавница.
Понеже това беше кармата на майка ми, за момент се успокоих, че виновен е наследеният ген. Докато майка ми изведнъж се отдаде на шиене на гоблени и това й се получи повече от перфектно.
При мен зашиването на едно паднало копче си остана проблем – единственият път, когато не бях образувала планина от конци между дупките му и не си бях избола ръцете петдесетина пъти, се оказа, че съм зашила копчето за илика. Така че реално трябваше да разшия направеното, което пък ми костваше прорез в плата и съответно моментално бракуване на дрехата.
Майка ми много ми се смя и оттогава започна да ми пее една измислена от нея песен: „Две ръчички бог ми дади, да са чеша изотзади!“… Припя я даже на годежа ми, като леко подпийнала обясни на бъдещите сватове, че съм напълно вързана в ръцете и нищо не мога да правя. Те – патриархални в разбиранията си хорица – бая се стреснаха в чии ръце попада синът им. И имаха право – с готвенето и декорирането на дома някак се справях.
Обаче хванех ли чук, метър, клещи, отвертка или лепило, всички се молеха поне щетите да са само материални.
Когато станах майка обаче, истински се уплаших. Това бебе някой трябваше да го гледа, а аз с моите две леви ръце рискувах с най-майчински намерения да го уморя завинаги.
Първото сменяне на памперс беше цирков етюд – бебешкото редко, което трябваше да събера бързо и ефикасно, се размаза навсякъде, детето едва не падна от масата за преобличане, докато наведена търсех дрешки, гъстият крем против подсичане беше плъзнал до носа ми, а накрая залепих и памперса наобратно – с картинката отзад.
Най-тъпата проява на кьопавостта ми обаче беше, когато като истинска майка героиня реших да правя домашни пюрета на бебето си. Варих три дни екологични зеленчуци, пасирах, стерилизирах и складирах. И за мой ужас детето напълно отказа да яде фантастичното пюре с картоф, морков и чушка! А понеже тиках в устата му настойчиво лъжичката, то и истерично се разрева. Чак на десетата минута борба реших да опитам храната все пак и с ужас открих, че бебешкото пюре е люто като индийска манджа – червената чушка ме беше предала. И как да не реве това бебе – с тоя опърлен език…
Започнах да свивам, че съм като онези анимационни герои, на които им се случват всякакви ужасяващи неща, а те след тях стават, изтупват се и продължават. В каръшката ми колекция има около десетина спукани гуми на кола, които някак сменям, но пък винаги се озовавам в такива ситуации напълно неподготвена.
Била съм с кола, пълна с дини, пъпеши и домати, които се търкалят между лоста за скорости и педалите в краката ми.
Била съм с осемдесетгодишната си баба с бастунче, която се вайка, докато аз опитвам да разгадая къде точно се пъха крикът. Веднъж возих пчелар в цял пчеларски костюм, който, като видя, че няма да се справя с гумата, просто махна с ръка, спря друга кола на автостоп и си тръгна даже без да обели дума.
Когато се омъжих втори път, си казах, че пък след две отгледани деца и мъж, който да ме иска въпреки „ремаркетата“ и ведрата българка народопсихология относно парясниците, имам основание да не се мисля за смотана. Истината на добрия ни брак обаче се оказа друга – омъжих се за човек с две леви ръце!
Мисля, че няма по-нелепа ситуация от тази, при която двамата се опитваме да пробием с бормашина дупка в една зидана стена с речни камъни на вилата. През дупката трябва да премине кабел, така че не става дума за кой знае какво къртене, а и убедено намерихме между зидарията място само с цимент. Ама ядец! След четиридесет минути бръмчене и огнени псувни по адрес на китайската промишленост, имахме стена с вид на швейцарско сирене, в което нито една дупка няма два отвора. Мъжът ми седеше отчаян на земята, бормашината пушеше, а на мен ми се ревеше.
Прихнахме в смях обаче, когато дойдоха чичовците от СОТ да включат алармата. Като видяха, че няма направена дупка за кабела, взеха машината с два пръста, допряха бургията до стената, а тя, гадината, влезе в нея като нож в масло. И вече имаше дупка.
В колекцията ни от схванати опити да се правим на сръчни има един икейски гардероб, чиито вратички никога няма да могат да се затворят, десетина картини с напълно разкривени рамки, които сме се опитвали да „поправяме“, едно счупено в процеса на монтиране огледало и пълно снаряжение дрехи с изгорено от ютия, боядисано в пералнята или лекьосано.
На вродената си непохватност дължа още едно мега излагане на нова работа, когато минах пред всичките си колеги със затъкната в чорапогащника пола на задника (практически по гащи), едно ритуално пльосване, докато се качвах на сцена с твърде тясна пола, три-четири падания от столове, като единия път от тринадесет свободни стола избрах да седна на единствения счупен с три крака, безброй заблеяни удара в електрически стълбове, докато ходя, и едно почти изваждане на око, като всъщност само разперих ръце с намерение за прегръдка.
Написах този текст в името на всички онези родени непохватковци като мен – да знаят, че не са сами. И че въпреки двете си сврени „изотзади“ ръчици, все нещо в тоя живот сме направили.
Аз поне съм спокойна, че не уморих двете деца. Никак не е малко, да ви кажа.
