Винаги съм се чудила както защо Денят на труда е празничен, така и защо се отбелязва с почивка.
Какво празнично има в това да работиш? И ако е токова празнично, защо не го честваш с още работа?
Едва откриването на професионална реализация, която пасва и на ценностите, и на интересите ми, ме накара да осъзная, че едно специфично клише е вярно. Онова, че ако се занимаваш с това, което обичаш, не работиш нито един ден до края на живота си. Ако си успял в това, наистина имаш повод да празнуваш.
Денят на труда, от друга страна, е всъщност ден на международната работническа солидарност.
Същата тази, благодарение на която днес приемаме теми като 40-часовата работна седмица, забраната за експлоатация на детски труд или безопасните условия на труд като някаква даденост, екзистенц минимум, от които може да се гради само нагоре.
И, напълно с право, да изискваме още гъвкавост, адаптация и придобивки - като хибриден модел на работа, допълнително здравно осигуряване, карта за спорт.
В Деня на труда почитаме хората, които са вървели, за да можем ние да тичаме.
Макар и още да има много път за вървене. За радост, днес го честваме без преекспонирана радост или задължителни манифестации.
Денят на труда ми дава повод да се замисля какво е човек да бъде истински професионалист в сферата си. И какви поведения се срещат често с идеята да демонстрират именно професионализъм, докато на практика разкриват точно обратното - липсата му.
Ето ги и някои от тях:
Да се държиш сякаш всичко е спешно
Освен ако не си лекар в Бърза помощ, поне 90% от нещата, които намираш за спешни, изобщо не са. Още по-малко пък са въпроси на живот и смърт. Особено ако говорим за дейности като качване на пост в социални мрежи или обсъждане на евентуална идея за евентуален проект. Или изобщо за формите на работа зад бюро, била тя хоум офис или не.
Липсата на умение да приоритизираш създава ненужен стрес и на теб, и на екипа ти.
Винаги ще съм благодарна на първата си шефка за момента, когато ми каза "Нали знаеш, че ако допуснеш грешка в прессъобщение, бизнесът няма да се срути и най-вероятно ще си я забележиш само ти, така че карай по-спокойно, моля!".
Регулярно да работиш в извънработно време
Сигурно си мислиш, че редовното бачкане през уикенди, по празници или в 22:00 часа те показва като отдаден професионалист. Показва друго обаче: или че не умееш да управляваш времето си и обема от отговорности, който поемаш, или че в екипа ти има нужда от допълнителни хора за определени роли.
Не гледай назидателно и разочаровано колегите, които приключват навреме - те са прави, ти не си. Те ще прекарат вечерта със семейството си и утре ще се върнат отпочинали и заредени, ти - не. Ако има някого, от когото да си разочарован, този човек е или мениджърът ти, или си ти самият.
Да се чувстваш длъжен да кажеш нещо във всеки служебен разговор
Има теми, от които не разбираш. Това е нормално. Това е окей.
Умението да си замълчи, когато няма нищо за казване, отличава интелигентния човек от празнодумеца.
Не е нужно да дадеш обратна връзка на колегата си по въпрос, по който той е по-компетентен от теб и с образованието, и с опита си. Нито е нужно да споделиш очевидно неизпълнима или безсмислена идея, само за да си участвал проактивно в съответната среща. Тиражира се твърдението, че глупави идеи не съществуват, но дълбоко в себе си всички знаем, че не е така.
Да микроменажираш
Оставяй на колегите си и на хората, които супервизираш, свободата да дишат.
Можеш да уплътниш работния си ден с по-важни и продуктивни задачи от това да влезеш в безплоден спор на тема дали в текст да се използва думата "врат" или "шия" и да настояваш до дупка на своето.
Никой около теб няма да се научи нито да поема отговорност, нито да дава най-доброто от себе си, ако знае, че ти така или иначе ще го накараш да направи абсолютно всичко точно по твоя начин, или пък ще минеш след него да му го поправиш. Успешните екипи се състоят от различни откъм умения и нагласа типажи.
Не от теб и твоите клонинги.
Да принуждаваш останалите да обичат работата си
В любовта принуда няма и тази към работата не прави изключение. Можеш да заставиш някого да носи брандираната ти тениска и да се хили фалшиво на всичките ти тиймбилдинги.
Точно като на едновремешните манифестации, само че с култ към логото, вместо с култ към личността. Не можеш да го накараш да заобича работното си място насила, но пък можеш да го мотивираш да напусне с този род изисквания.
Никога да не задаваш въпроси
Ясно е, че не разбираш от всичко. Никой не разбира от всичко. Незадаването на нужен въпрос ще попречи най-малкото на теб и ще забави работата ти, да не говорим, че крие риск от допускане на сериозни грешки. В екипа вероятно има човек, който може да отговори за пет минути на казус, който на теб ще ти отнеме пет часа. Дори и ако става дума за дреболии, като как точно работи принтерът или в коя папка се намира даден документ.
Времето, което ще изгубиш на себе си в чудене и на други в поправяне на потенциалния ти фал, може да се инвестира по много по-ползотворен начин.
Умишлено да се изразяваш сложно
Никой не отива при лекар, за да чуе, че това е pneumonoultramicroscopicsilicovolcanoconiosis, когато става дума за прахова болест. Нито пък при адвокат, за да му обясни, че "аха, този случай е по чл.164". Интелигентният човек умее да изразява сложни процеси и явления с прости думи, така че всеки да може да го разбере, а не обратното.
И примерите не се изчерпват само с посочените...
Непрофесионално, но претендиращо за такова, е също и да наблягаш повече на документите с фирмени ценности, отколкото на практическото защитаване на тези ценности. Или да държиш да покажеш колко си зает, дори когато не си. Или да правиш среща за това, което наистина може да е имейл. Или никога да не критикуваш, за да не станеш антипатичен. Но стига с примерите.
Ден на труда е, да почиваме!
