Нека си признаем честно – отглеждането на малко дете е огромно предизвикателство. И винаги е било. Независимо, че все ще се намери някой, които ще каже: „Какво толкова се оплакваш? Баба ти/прабаба ти 5 деца е отгледала!“ в отговор на нуждата на младата майка от подкрепа и разбиране.
Истината е, че начинът, по който гледаме потомство днес е доста по-различен от времето на нашите баби и прабаби. И тук няма да говоря за правилен или грешен, защото времената са коренно различни.
Вижте още:
Към днешна дата с огромно удоволствие наблюдавам родители, които наистина се стараят да дадат най-доброто, на което са способни.
Да си отговорен към тази и без това нелека задача крие доста подводни камъни, за които често не си даваме сметка. И тук не става въпрос само за физическото и психическо благосъстояние на детето.
Понякога е необходима доза пророческа мисъл – кога „Боли ме крачето“ наистина налага бърза реакция и посещение при специалист и кога е плод на нуждата на детето от внимание и близост.
Какво ми казва детето през думите, които използва? Какво ми показва чрез поведението си?
– Ще дойда при теб на 31 март – каза.
Попитах:
– Защо точно тогава?
– Защото ставам на 10.
– О, така ли? А защо при мен, няма ли да празнуваш? – попитах с явно учудване, знаейки как голяма част от рождените дни на съвременните деца приличат на средна по големина сватба или поне на абитуриентски бал.
– Не, защото децата ми подаряват разни грозни играчки.
– А ти какво искаш? – попитах.
– Лего Friends.
Останах безмълвна. Разбрах за какъв „подарък“ копнее детето.
През този пример искам да илюстрирам колко е важно да слушаме, чуваме и разбираме. Как понякога децата сами ни водят към дълбините на емоционалните си нужди, стига да сме отворени към различния канал на комуникация.
В последно време съм претоварена, понякога изнервена и доста често уморена. Повишавам тон. И ме е срам. И изпитвам вина. Сигурна съм, че много родители изпадаме в такава ситуация, колкото и емоционално интелигентни да си мислим, че сме.
Тенджерата под налягане има клапан за изпускане на парата. И всички отчаяно се нуждаем от такъв инструмент в ежедневния си живот. Защото в противен случай страдаме и ние, и близките ни, които често се превръщат в неволен отдушник и изкупителна жертва на „парата“ в отговор на емоционалните ни предизвикателства.
Разбира се, че отговорих утвърдително, но така и не разбирах защо обичайното „Обичам те!“ от нейна страна и моето „И аз много“ спря да бъде достатъчно и бе заменено от въпрос, съдържащ в себе си колебание.
Един ден я попитах защо ме пита, след като знае отговора, а тя, с онази върховна детска искреност и дълбочина ме „застреля“ с: „А защо тогава викаш? Който обича – не се кара!“.
Разбира се, че изпаднах в обяснителен режим, опитвайки се да сдържа сълзите си от правотата й, бръщолевейки, че има правила, които тя не спазва, че често не ме чува, че се налага да повтарям, че наистина е важно да лягаме на време и т.н., но нищо нямаше значение. Детето беше осъзнало една абсолютна истина.
Оттогава имам буца в гърлото. И едни кънтящи думи в глава си: „В любовта няма място за викове“. Няма да те чуят по-добре, ако крещиш! Няма да си по-респектиращ, ако говориш на висок тон. Децата ти няма да имат по-голямо уважение към теб, ако се страхуват. Напротив! Всичко това ги отдалечава, наранява, затваря душичките им към нас. Настройва ги погрешно, че светът е враждебен, щом онези, които се предполага да те обичат са враждебни към теб.
Нека им говорим с любов. Нека им говорим с нежност. Нека бъдем съзнателни за собствените си вътрешни пожари, които има нужда да изгасим, преди да опарим нежните им души.
Нека бъдем големите, нека бъдем примера, нека бъдем тяхната вяра в доброто в света, колкото и все по-малко да остава от него сред нас!
Вижте още:
Още от автора:
