Почти всяка нощ през последните седмици сънувам женската си компания от студентските години. Как се чакаме в студа и снега за по кафе преди лекции. Как си уговаряме импровизирано пътуване с влак за уикенда. Как практикуваме онова, което „Остава“ в една своя песен наричат „смея се като хулиган“. Има смях „като хулиган“ – смели сме се така, точно с тази компания, до степен веднъж съседите да извикат полиция.
Разказвам за съня си на една от близките приятелки, които ми останаха оттогава, и двете дружно се съгласяваме, че тези са били най-безгрижните времена в живота ни.
Ами, ежедневните излизания станаха ежеседмични, после ежемесечни. В момента го броим за често, ако с някоя сме се видели в рамките на последната календарна година. С други просто сме се отказали – различни животи, различни ценности, липса на какво да си кажем оттук нататък. Сигурно с никоя от тях не бихме се харесали наново, ако днес се запознаваме за пръв път. Любовта обаче е по-голяма от харесването. Затова те все още ми липсват.
Могат да се търсят много причини и да се вменяват редица дребни пропуски и грешки в отговорност на една или друга от нас. Основното все пак е нещо конкретно – онова, което най-често се случва с онези женски приятелства, които не устояват на времето. Връзките се случиха. Мъжете се случиха.
Случи се следното:
– Хей, какво ще правиш на Нова година?
– Ще сме с приятелите на Петьо.
– Хей, за тази година остава ли декемврийското ни събиране с таен Дядо Коледа?
– Не мога тогава, фирмата на Петьо има коледно парти и аз трябва да съм „+1“.
– Хей, а за лятната отпуска нещо? Да си заформим един уикенд по женски?
– С Петьо ще ходим на море с техните и децата.
– А искаш ли да дойдеш на концерта ми вечерта?
– Не мога, защото ще трябва да оставя децата на Петьо / не мога, защото сме поканили приятелите на Петьо на гости / не мога, преди да питам Петьо дали нямаме някакви планове.
Извинявай, Петьо, не си виновен ти, не е виновно твоето произволно избрано име, не са виновни и мъжете като цяло. Е, освен тези от тях, които наистина ограничават партньорките си по отношение на социалните им контакти, но все пак те, надявам се, са малцинството.
Ние сме си виновни сами. Не „ние“ като нашата конкретна женска компания, а „ние“ като всички онези адаптивни като пластилин жени, които позволяват да изгубят себе си в своята връзка.
Разбира се, вината ни не е еднолична. Тя е наследена и заложена в нашето възпитание. Предава се от майка на дъщеря на внучка – без мъж ти не струваш нищо. Предава се дори от момичешка медия на нейната невръстна читателка, която от дете е обстрелвана от съдържанието на тема „как да го задържа“ и „как да отслабна за него“.
Медиите за момчета и мъже показват разсъблечени мацки и идеи за хоби. Бащите на момчета масово ги учат на неща като спорт и риболов. Майките на момичета – на задръжки, условности, пасивност и комплекси.
Вижте още:
Женската вселена се възпитава като фалоцентрична, докато в мъжката жена е само един от аспектите на себепостигнатост, удовлетворение и социален престиж, както впрочем намирам за правилно да бъде.
В масовата култура жените са за покоряване и забавление, мъжете са за задържане и обслужване. Повтарям – в масовата култура, преди някой да ми каже „ама не всички“. Да, не всички, разбира се. Остава и всички да бяха.
Мъжете – не всички, но генерално! – умеят да пазят приятелствата си по-добре и инвестират в тях повече в дългосрочен план.
Не отричам съществуването на немалко мъже, които изчезват в мига, в който си намерят приятелка – понякога поради самодостатъчност на двойката, друг път защото двамата партньори се страхуват да не се изгубят взаимно и изкуствено се държат в наложена постоянна близост. И все пак повече от половината мъже умеят да останат приятели не само на хартия.
На предложението „хайде уикенда да мръднем малко на планина с компанията“ много повече мъже ще отговорят с „да“, а много повече жени ще трябва да питат Петьо дали „имаме планове“.
Далеч по-характерно би било за един мъж да каже „ще съм с моите приятели/родители на този празничен повод, ако искаш, заповядай и ти“ (бел. ред. „ако не искаш, оправяй се“).
Това не е нещо, за което да се сърдим на мъжете, а нещо, което си струва да възприемем от тях.
Някой масов автор, яхнал консервативни тенденции, тип Джордан Питърсън, би обяснил наличието на такава склонност с асертивността на мъжете и сговорчивостта на жените. Някоя попкултурна лайф коучка като Наталия Кобилкина – с мъжките и женските енергии.
Вижте още:
Капанът на този род опростени обяснения се корени в представянето на резултати от обществени явления като причини за обществени явления. По същия начин, по който битовата престъпност сред маргинализирани групи, икономическата изостаналост при дадени нации или радикалността в определени религиозни общности се обяснява с някаква уж съществуваща вродена предразположеност, вместо с вековете на поставяне в определена роля или рамка.
Мъжът запазва себе си в досегашната си рамка, докато тя се претопява и адаптира към мястото, което е преценил да ѝ отпусне и отреди в пределите на тази рамка. За него краят на връзката означава край на отношенията между тях, докато за нея – край на цялата вселена, в която е вложила толкова усилия да се интегрира.
И до днес жените по-често ще бъдат подложени на кръстосан разпит на тема защо си нямат партньор и какво още чакат, а по-често ще чуят и неодобрителни или съжалителни коментари как така са отишли сами или с приятелки на почивка и къде е партньорът им, ако по някаква причина не ги придружава на публично събитие или празник.
Жената може да избегне този риск, ако се предаде на порива да се превърне „+1“ и вече да не се грижи сама за социалния си живот, а просто да ходи като овехтял куфар когато и където я заведат.
На зависимата обаче се гледа с досада и раздразнение. Тя става такава, когато не се грижи проактивно за личното си пространство и социалната си среда, а не го прави, защото е попаднала в капана на негласните очаквания да постъпи точно така.
Тази жена вече не е забавна. Не е забавна на приятелките си, не е забавна на партньора си, а най-лошото – не е забавна на самата себе си. Не е забавна, защото последно се е забавлявала на 16.09.2019 г. Колкото повече време е минало оттогава, толкова повече границите на вселената ѝ са се свили до пределите на връзката, и толкова повече фокусът ѝ се е прехвърлил върху запазването на тази връзка с цената изоставените приятелства, на собствения душевен мир и на безгрижието в отношенията със самия партньор.
Въпросът не е „защо той има социален живот извън мен, когато аз съм се отказала да имам“, а „защо той има социален живот, а аз съм се отказала да имам“.
Повечето от приятелите ми мъже запазиха контакти с мен и след идването на връзката с главно „в“. Все още може да се случи да се хилим навън до четири сутринта, дори когато това е с цената на млада майка, която през това време гледа бебето си сама вкъщи и не е излизала без количка от месеци, ако не и години.
Ако на нея ѝ стане неприятно от този факт, най-лесно е да обвиним нея, сякаш ние, другите жени, изобщо не вървим по стъпките ѝ и не можем да се поставим в нейните обувки.
Тексът е продължение на първата публикация на Лора Младенова в Mamamia.bg през 2020-а година:
