Ранен следобед. Детска площадка край градината на ресторант. Двете с майка ми правим късен обяд. Около нас ведро си играе няко и друго дете. Пасторална и провинциална идилия. Докато…
Със слонски стъпки (не, не поради тегло, а поради поведение) едно по-голямо момченце се изкатерва по пързалката. Започва да скача нарочно, сякаш да я продъни, и да пречи на другите деца да се качат, а на хората наоколо – да си чуят приказката. Правим му забележка, посрещната с хилеж. През това време семейството му кротко си пуши на близка маса. Минути по-късно обаче дядо му отиват и показно го напердашва, задето не му е харесало нещо, което му се отговаря.
Вижте още: Детето ми става неприятен човек. Какво да го правя?
Невъзмутимо се завръща да си допуши, внукът не по-малко невъзмутумо си намира ново развлечение. Тича между масите на хората, крещи, тропа с крака нарочно и застава умишлено да гледа нагло в чиниите. И това омръзва бързо. Тогава той се завръща на площадката, прогонва от люлките няколко съвсем малки момиченца, които невинно си играят там, и започва да блъска една люлка с всички сили с надеждата да успее да ги удари с нея.
Майката на едно от изплашените по-малки деца отива да му се скара и да помоли да остави дъщеричката ѝ и останалите да си играят спокойно.
Вбесен какво си позволява, дядото скача и започва да я ругае, след секунди последван от цялата си рода. По-големият син на същата тази майка – момче в ранно тийнейджърство – отива да я защити и старецът директно посяга да му раздаде малко юмручно право. Разстърван е от жена, която очевидно му е снаха или дъщеря. На нея не ѝ е до бой. Иска само да покрещи малко „ми то дитье, бе, гуспужа, вий дитье ни стье ли била?! Всички дица тъй си играят!“. Пише се, както се чува.
Случката ме открехва на спомени.
Аз това изречение – „ми то дитье, бе, гуспужа, вий дитье ни стье ли била?“ – съм го чувала поне няколко пъти. Веднъж във влака. Дете крещи с всички сили в купето, гази по обувките ни, цели всички със снакс, рисува по седалките с флумастер, накрая преяжда и повръща на новите ми кецове. Друг път в парка. Дете рита друго и го обижда, за да му вземе количката, с която си играе. Кой знае защо, се очаква, че притежателят на авотмобилчето е длъжен да го предостави на поискване, тъй като сме били длъжни, ако не знаете, да си делим всичко с другите, независимо от мнението и желанията си по въпроса. И в още няколко все подобни случаи.
Знам, че родителството е трудно занимание. И изтощително до краен предел. И често самотно, осъждано и неразбрано. Както и че възпитанието на едно човешко същество представлява най-важната отговорност, която мога изобщо да си представя.
Но не, да не възпитаваш твоя собствен наследник, когато „извършва геройски бели“ спрямо други хора около себе си, не е стил във възпитанието. Мързел е. Отказ от отговорност е. Наглост е. И е измиване на ръцете с това, че ти е трудно.
На всички ни е трудно.
На детето, което се опитва да поиграе, докато среща нахалство и хулиганство от по-голямо и по-силно дете, му е по-трудно. На майката, която се опитва хем да го защити, хем да му помогне да се научи да отстоява себе си срещу дружинка върли селяци, каквито, за съжаление, му предстои да среща, често в живота, ѝ е по-трудно. На сина, който е възпитан порядъчно, и му се налага на ранна възраст да прояви кураж, за да помогне на майка си, му е по-трудно. И да, дори на мен и майка ми, които сме намерили малко време в забързаното ежедневие, за да си обърнем внимание една на друга с надеждата двата ни часа заедно да не се ганьо-фицират, също ни е по-трудно. Със сигурност по-трудно, отколкото да си пушим цигарите и да вадим при първа възможност шамарите.
Недопустимо и е да го удряш пред всички на детска площадка и по този начин да го унижиш – него, което е по-слабо от теб. Хм, откъде ли му хрумва идеята после да се заяви, като ходи да тормози по-слабите от него? Недопустимо е да вдигнеш ръце от всичко, да ходиш през света със самочуствието на валяк, и хем да не те интересува как твоето държание се отразява на околния свят, хем обаче да смяташ, че този същият околен свят ти е непрекъснато длъжен с нещо.
Да си дете не е карта „излез от затвора“ в Монополи, която да те изинява за всичко. По същия начин, по който да си мъж или жена, да си мнозинство или малцинство, за си богаташ или социално слаб, също не е.
Вижте още: Децата, тази свещена каста
Така възпитаното дете се израждат с порастването, продължавайки да бъде толерирано от родата. Като в една историйка, която знам от семейството си… Майка казва за сина си „детето (през това време синът е надхвърлил четирийсетака) взело пари назаем от един мошеник, а той наглецът сега си ги иска“.
И да, мисля, че така възпитаните синове по-често размахват макетни ножчета.
Вижте още:
