Извинявай, дете…

Да бъдеш родител означава да се чувстваш виновен. Но означава също така понякога да не се чувстваш достатъчно виновен, а да има за какво.

Ако трябва да сме честни – всички до един сме лоши родители. Разликата между „лоши“ и „по-лоши“ е само в степените.

Може и да не сме от „най-лошите“, тези, които травмират и увреждат децата си чрез насилие, емоционална недостъпност или манипулативно, маниакално или зависимо поведение… Може дори да се имаме за „нормални“. Но колкото и да се стараем, колкото и да си въобразяваме, че се справяме страхотно с гледането на децата, със сигурност допускаме грешки.

А наясно ли сме наистина (или само леко разсеяно си отбелязваме наум), че тези грешки могат да се отразят на малката неустойчива емоционална система на детето?..

Извинявай, дете, ако понякога правим неща, които за теб са неприемливи или ти вредят.

Макар и да сме всевластните ти и всичко-знаещи-и-всичко-разбиращи родители, също така имаме и слаби страни (но бихме предпочели да умрем, отколкото да ти позволим да ги забележиш).

Затова, извинявай, дете:

…Че си свидетел и вечна жертва на нестабилните ни емоции.

Че ту те прегръщаме с любов, ту ти се караме с твърде строг тон. Че ту ти викаме и крещим, ту нежно ти обясняваме колко те обичаме. Че, когато сме изнервени или притеснени от нещо друго, се случва ти „да го отнесеш“. Че не осъзнаваме колко много нашите чувства ти се отразяват и забравяме, че потъваш емоционално във всяко наше състояние.

Вижте още:

Да крещим на децата няма никакъв смисъл, само ги травмира

…Че забравяме да ти покажем колко много означаваш за нас.

И не ти го казваме достатъчно често. И не ти го показваме, когато знаем, че жадуваш за нашето внимание. Че не ти казваме достатъчно често „обичам те“. Че забравяме да те похвалим и приемаме успехите ти за даденост.

…Че понякога въздишаме покрай теб или въртим очи с досада.

Защото говориш прекалено много. Защото се държиш опърничаво. Защото правиш нещо, което знаеш, че ни дразни. Защото ни разочароваш. Защото ни засрамваш пред други хора. Защото не те оценяваме достатъчно. Или защото чисто и просто имаме нужда от почивка от теб.

…Че често не ти обръщаме внимание.

Вниманието е златото на нашата епоха. С него се търгува, то се предлага и продава, в името на него хората са склонни да правят всякакви щуротии и да се излагат по невероятни начини. Но и в личните отношения, вниманието е равносилно на злато. Забравете приказките за любовта – тя е важна, но само ако се измерва в единици внимание.

За децата вниманието на възрастните е повод за радост, то им дава прилив на енергия, вдъхновява ги, мотивира ги да се развиват. И обратното: липсата на внимание ги обижда, те се затварят в себе си и страдат. Известно е, че дори ако строят с конструктора, малките деца постигат много по-сериозни успехи, когато родителят ги наблюдава, или когато има на кого да покажат после направеното. Ето колко е важно вниманието.

Но ние, възрастните, сме все заети. За вниманието ни се борят социални медии, новинарски сайтове, телевизонни екрани, но и работни и лични задължения. Вниманието ни е нужно за дома, за автомобила, за възпитателите и учителите, за собствените ни приятели, изисквано е от партньора и от роднините ни. Но единствените, за които то е наистина необходимо като въздуха, са децата ни.

Извинявай, дете, ако понякога забравяме, че първо трябва да обръщаме внимание на теб и след това на всичко останало.

…Че нямаме търпение да те изслушаме.

Прекъсваме те. Разсейваме се. Случва се дори да се прозяваме, докато говориш… Извинявай…

…Че се понякога се караме пред теб.

Че обсъждаме напрегнато различни проблеми, че спорим на висок тон и понякога шумно се караме, тръшкаме врати и се заплашваме с раздяла. Италианско семейство? Не, по-скоро липса на осъзнаване, че ни слушаш, че се впечатляваш от всяко повишаване на тон, че се разстройваш от нашите остри гласове и тежки думи.

И защото ние скоро ще се сдобрим, но ти няма да забравиш колко тревожно си се чувствало, дете – моля, те ИЗВИНЯВАЙ.

Вижте още:

Хайде да побъркаме детето, защото ние не се понасяме!

…Че разказваме истории за теб на други хора със снизходителен тон. И го правим пред теб.

Докато детето е бебе или съвсем малко, майката свиква, че то не разбира и споделя на приятелки: „Не иска да спи, не яде, много плаче…“. Но детето бързо пораства, вече чува, разбира. Само че майката не се усеща и продължава да говори за него пред другите: „Много е непослушен… Само бели прави“ или се хвали: „Толкова е умна, само ме поправя“…

Каквото и да разказваме за децата си пред другите хора, трябва да се съобразяваме с това, че те също са личности. Независимо дали пред тях или зад гърба им, нека не ги унижаваме!

…Че споделяме неща, които казваш лично на нас.

Че издаваме твоите тайни. Всичко, което казваш само на нас, трябва да остане между нас си. Но сме толкова невнимателни ние, твоите родители, споделяме твоите тайни, все едно са наши собствени тайни. Извинявай, дете…

…Че обсъждаме пред теб теми, които не са за деца.

Че понякога „се изпускаме“ и казваме нещо, което ти няма как да разбереш. Че коментираме отношения, връзки или сексуални истории. Или забравяме, че си наоколо и гледаме на телефона или телевизора съдържание, което е добре да не виждаш.

Вижте още:

Защо децата не бива гледат съдържание за възрастни

…Че понякога използваме нецензурен език.

Понякога псуваме или обиждаме някого пред теб. Изказваме се нецензурно, когато сме ядосани или забравяме, че ни слушаш и генерално използваме твърде цветист език. После се чудим защо и ти ходиш из къщи и повтаряш наученото от нас самите. И решаваме да ти се караме за нецензурните изрази…

Да, ние сме лоши родители. Но и сме единствените, които имаш.