Семейната травма от родителите предопределя бъдещите ни връзки

| от Кристиана Стефанова* |

Всички идваме на този свят, избирайки си семейство. Попадаме при една мама и един татко, с които започваме да учим. От първата глътка въздух, която поемаме, и първите сълзи, които проливаме, ние имаме нуждата да бъдем прегърнати, целунати, утешени и чути.

Попадайки в една семейна система от двама или трима, четирима (при наличието на братя и сестри) ние заемаме определено място, мястото на дете. И оставаме в тази роля за цял живот, независимо от възрастта си. Много често се сърдим, че вече сме големи, а мама и татко все още ни наричат деца, но всъщност това е така и ще бъде така, дори когато ние имаме свои наследници.

Ролята на дете е най-сладка.

При нея просто получаваме без да се очаква нищо от нас. При нея сме обичани безусловно, въпреки това, което правим и дори да грешим. Или поне това е правилото. Здравата семейна система изисква родителите да бъдат в ролята на родители, децата  – в ролята на деца. Характеризира се с еднопосочна безусловна любов от тях към нас. Това гарантира стабилността и емоционалното здраве на всички индивиди в тази група.

Какво се случва когато ролите са размити, отсъстват или са разменени? Беда!

Какво се случва, когато безусловната любов от родител към дете отсъства? Беда!

Тук се появава патологията в емоционалния свят на детето. В първите месеци и години от живота ни ние учим за света. Ако към нас се е подхождало с любов, разбиране, зачитане и уважение, ние научаваме, че светът е едно безопасно място, на което можем да имаме доверие на хората. А доверието в хората означава, че можем да се свързваме с тях и да ги обичаме здравословно. Когато обаче това, което сме научили през родителите си, е, че нуждите ни нямат значение, то ние затваряме вратите на любовта. Защото сме израснали с убедеността, че светът е едно враждебно място, което не ни вижда и чува.

Първите образи, които ни показват как изглежда любовта в двойката, са родителите ни.

Ако между тях е имало уважение, топлина, хармония и близост, то това ще бъде пейзажът, който ние се стремим да рисуваме в живота си. Обратният сценарий дава два избора (разбира се посъзнателни) – „аз никога няма да избера такъв партньор и такава любов“ или „винаги ще избирам това, което съм видял като пример у дома, за да бъда лоялен към родителите си“.

Изборите на сърцето в повечето случаи са емоционални. Разбира се, пораствайки, ние се научаваме да контролираме и можем да заглушим вътрешното си гласче в името на здравия разум. Но начинът, по който се избираме един друг, чувстваме се привлечени и създаваме партньорства е подсъзнателен. Тогава се получава следното – силно негодуваме срещу татко си, но избираме същия като него – насилник, комарджия или алкохолик.

Защо?

Защото на това сме научени, това сме видели, това е нормата в живота ни. Тук идва мястото на осъзнаването и промяната, така че да спре тази тенденция. Как? С вътрешна работа, изграждане на нова самооценка и вярването, че заслужаваме – любов, уважение, зачитане. С убедеността, че сами ковем съдбата си.

Важно е да се събудим от детския сън, в който живеем и да разберем, че ние не сме родителите си, не сме тяхно продължение и можем да изберем друг сценарий за живота, които искаме да живеем. Важно е да им простим от дълбините на сърцето си и да им благодарим за това, което са могли да направят за нас според житейската си осъзнатост и лични възможности. Важно е да „прекъснем“ пъпната връв и да се отделим от мама. Ние сме самостоятелен от нея индивид, който гради сам.

Ние не носим отговорност за родителите си.

Много често виждам едни пораснали деца, все още пристегнати в обятията на мама като стисната от боа плячка. Наблюдавам родители, които държат отговорни децата си за собствените си избори, защото те са сторили всичко за нас. Не! Всеки сам взема решенията за себе си и носи последствията от тях.

И не, не дължим нищо на родителите си, останали в задушаващия брак заради нас. Ако някой се обрича да бъде нещастен, той го прави заради себе себе си и не може друг да носи отговрност за това. Ако някой не си тръгва, това е личният избор, който е направил.

Ние като деца не бива да влизаме в ролята на родители на собствените си родители. Не им дължим солидарност, ако те са нещастни. Не сме длъжни да живеем и ние в неудовлетворение, ако те са свикнали така. Всеки носи отговорност за изборите си. Всеки определя чрез действията си как иска да върви по житейския път. Всеки заслужава щастие и любов, но те изискват осъзнатост. Така че нека отворим очи и да видим!

*Кристиана Стефанова е създател на “Фабрика за щастие” – пространство за психология и личностно развитие. Дълги години се заминава с телевизия, но личните й търсения я довеждат до магистратура по психология  редица сертификационни тренинги, сред които по хипноза и хипнотерапия към БАХХ. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.

Още от автора:

Защо няма мъже?

Страховете, които ти пречат да срещнеш любовта

Край на паник атаките в 2 прости стъпки

Вижте още:

Как да съсипем дъщеря си в пет стъпки