Носталгията е преди всичко индустрия, но какво става, когато липсва напълно?
Спомняте ли си сериала "Спешно отделение" - един от емблематичните за края на миналия век?
Наскоро се присетих за него отново, покрай куиз на тема "90-те години", на който отидохме с приятели.
Предизвикателствата на надпреварата се въртяха около токени на близкото минало като "Спешно отделение", "Приятели" или "Д-р Куин Лечителката"; като "Интервю с вампир" и "Американски прелести"; като принцеса Даяна и Моника Люински.
Изгубени малки времеубежища по Господинов - портали на подрастването, към които милениалите на драго сърце плащаме скромна такса, за да се върнем.
Носталгията е преди всичко индустрия.
Умът ми ме върна в един конкретен епизод от лекарския сериал.
В него един от главните герои, д-р Грийн, умира от рак. Гледахме го заедно с родителите ми около масата за вечеря.
Имам ясен спомен кой с какво беше облечен, кой къде седеше, какви ястия имаше на трапезата и колко точно не ни беше до тях предвид емоционалната разруха, привнесена от епизода.
С майка ми се надпреварвахме по "два реда сълзи, три реда сополи". Баща ми си страдаше мълчаливо, както по принцип обича. Сестра ми беше твърде малка (тогава още не знаехме думата тодлър) да оцени сюжета, но беше далеч по-малко бъбрива от обикновено, осъзнавайки, че в момента се случва някакъв драматичен за всички ни момент.
"Приятели" можех да гледам, докато в един епизод Чандлър не направи поредната си глупава шега - да сравни маймунката на Рос с пенис - и тогава нашите решиха, че още не съм на възраст за такъв циничен сериал.
Помня от коя страна на дивана седях в старото ни жилище, когато това се случи.
"Д-р Куин Лечителката" очаквахме с баба всяка вечер след централната новинарска емисия.
Завивахме се родопско одеяло на кушетката в трапезарията, а дядо ми седеше на масата, подпитваше какво им е интересното на тия "шашкъни", а всъщност хвърляше едно око заедно с нас с не по-малко любопитство.
"Интервю с вампир" съвпадна с първите домашни спагети, които сме приготвяли и яли у дома, и след това дълги години любимият ми филм и любимото ми ядене бяха именно тези.
"Американски прелести" гледахме едва след церемонията, на която филмът обра почти всички награди Оскар, а дълги години след това си говорехме, как съдбата на героя на Кевин Спейси донякъде пресъздава метафорично житейския път на актьора.
Когато научихме за трагичната смърт на принцеса Даяна, гостувахме на семейни приятели.
Телевизорът вървеше за фон с изключен звук, аз седях с гръб към него и разпознах, че е случило нещо фатално по смразените лица на хората срещу мен.
После те си говореха за възможните причини за инцидента, а аз им споделих, в момента мога да мисля единствено за Уилям и Хари.
Колкото до Моника Люински, новината за нея отвори един дългогодишен семеен диалог за границата между обвинението в сребролюбство, амбиция и разбиване на семейство, от една страна, и експлоатацията на млада жена от страна на мъж с огромна власт, от друга.
Общото между всички изброени преживявания е екранът. И още нещо - че всеки човек от близкото минало има свои собствени споделени спомени, които са се случили около него. Понякога със съвсем същите сериали, филм и новини. Друг път - с други.
Дълги години ролята на екрана в семейния и изобщо в общностния живот е централизираща поне от две гледни точки.
Телевизорът физически събира съжителстващите хора около себе си. Разбира се, невинаги по здравословен начин.
Още тогава си имаше деца, които отрасваха с него, вместо с родителско общуване.
Просто при нас, а и в голяма част от семействата, се пускаше само понякога, за по час-два на ден, с идеята да споделим и обсъдим в детайли някоя интригуваща история заедно.
И историите не бяха безброй, защото не бяха безброй и каналите и източниците.
След епизод от сериал, дори и той да е "Дунав мост", можеше да бъдеш сигурен, че на другия ден ще се говори за това от почти всички деца в училище.
Днешните деца надали ще преживеят това. Не го преживяваме и ние.
Екраните на мнозина все още се намират в центъра на помещенията им, повече за да събират прах, като някогашна телевизионна кутия, застлана с плетена покривчица.
Други се гордеят от колко години насам вече не притежават телевизори.
Само че екраните са в ръцете ни, а шиите ни придобиват пръстеновидни бръчки още в ранната младост, защото главите ни прекарват огромна част от денонощията си в гледане надолу.
Всъщност обичайната поза на съвременния "хомо екраникус" силно наподобява онази от илюстрациите на тиранозавър рекс - приведен гръб, безпомощно вдигнати пред тялото рахитични ръчички и не твърде интелигентен поглед, вперен в тях.
Трийсет години по-късно ние няма да помним как е била облечена майка ни, когато на 7-ата секунда сме прекъснали гледането на 34-ия за този половин час смешен рийл и сме преминали към следващия.
Тя няма да помни дали сме били в стаята, докато е спорела в коментари за поведението на участник в "Игри на волята" и същевременно е пропускала новия епизод на същото предаване, който върви по телевизията, защото е нямала концентрация да го гледа.
Няколко дни след изгонването на участника, за когото е спорила в коментар, няма да помни и името му.
Братята ни ще са ембрионално сгърчени в стаята си и ще бинджват сериали на тъмно, с бургер в леглото, поръчан онлайн.
Около масата за вечеря няма да седи никой.
Баща ни ще е задрямал, докато следи спортни резултати и акценти от състезания, вместо да гледа съответния мач и никога няма да ни зариби по този спорт така както неговият е зарибил него, нито пък ще очакваме емблематична игра идната неделя следобед, подготвени с картофки и цаца.
Може би някой път ще се скараме под публикация, без дори да обърнем внимание, че се познаваме.
Историите, с които се сблъскваме, в индивидуалните си екранчета, към които се приковахме отчасти доброволно, а отчасти поради нужда да участваме в правилата на социума си, надали ще оставят трайни спомени, трайна привързаност към герои, или траен повод за рефлексия, диалог и заключения, каквито все още откривам например в "Зеленият път" и "Списъкът на Шиндлер".
Най-много нещо тип: "хъ-хъ, братле, оная от "Ергенът" е толкова проста".
Няма значение от кой сезон на шоуто. Нито пък точно коя.
Досущ като шведските маси и сексуалните партньори, историите губят от стойността, от съдържателността и от ролята си в живота ни с нарастването на своя обем и брой.
Същото се отнася и за екраните.
Никога вече няма да чакам любимия си клип на Placebo да започне случайно по музикален канал, да подскачам от радост, когато това се случи и да викна всички вкъщи да им го покажа.
Ще съм го превъртяла на втория ден до степен да ми е омръзнал, а другите през това време ще са имали нещо друго за гледане. Не помнят какво.
Може би имаше един кратък момент в развитието на човешките комуникации, когато можехме да спрем, вместо да поискаме още, и да запазим един идеален и тънък като косъм баланс между постигането на изобилието и запазването на смисъла.
Изпуснали сме го.
Може би съм права, може би без време съм лелка, която мисли, че по нейно време "е било по-добре", може би съм като Нед Лъд, който иска да чупи машините.
Може би и трите са верни.
След половин минута вече няма да има значение. Вие няма да помните този текст.
Ако нещо в него ви е допаднало, може би ще сте натиснали бутона "сподели" на около една трета от прочита.
Обаче няма да сте го обсъдили на живо с близки.
