Врагът в моята чиния: Из спомените на една (бивша) анорексичка – част II

| от Вучето |

Отива една анорексичка при доктора…

И веднага довършвам изречението: в началото на 90-те, в България, където събития като демокрацията и отварянето към Запада, даващи на изтормозения българин неограничен достъп до банани, млечен шоколад и пица, изглежда невероятно някой да иска да гладува доброволно и напълно целенасочено.

Когато майка ми най-после успява да ме довлече до нашата провинциална поликлиника (което не е трудно, понеже тежа едва 27 килограма), ни препращат, от един кабинет в друг, тъй като очевидно не знаят какво ми има. Накрая стигаме до вратата на ендокринолога. Чук-чук.

Докторката пита какви са ми оплакванията. Нямам менструация от 14-15 месеца, казвам аз. Аха, а може ли да сте бременна? Ами не, докторке, не може, понеже не съм слон, зебра или морж, които носят бебетата си повече от година. Не че тогава аз знаех какво е анорексия и още по-малко, че съм болна от нея, ама пък тази хептен не можеше да направи връзка между много поднорменото ми тегло и липсата на цикъл. Обаче за да не излезе така, че и тя не знае какво да ме прави, каза, че ще ми назначи рентген на хипофизната жлеза и ще ме подложи на хормонална терапия. Да съм се върнела утре за изследванията.

Не се върнах. Хормонална терапия? Да бе, да, та да вземе да ми поникне брада! Или тестиси. Не, мерси. Така ще си ходя – без мензис и без дамски превръзки, много важно!

Вижте още: Не ми идва, а тестът за бременност е отрицателен. Какво се случва?

Майка обаче е много разтревожена. Затова ме води на ресторант – да хапнем и да поговорим за състоянието ми. „Дай да идем и при някой друг доктор. В София например. Не е нормално да не ти идва!“ То не е нормално и да крия панирани кашкавалчета под бейзболната си шапка, ама го правя. Но понеже майка е на върха на щастието си като ме вижда, че „ям“, затова лудостта ми е оправдана.

Помощ!

Предполагам, че имам късмет, че съм още жива, защото, когато се разболях, се знаеше малко за хранителните разстройства, нямахме интернет, за да се самодиагностицираме, а и булимията стана „модерна“ чак след смъртта на Лейди Даяна. Не че и тогава момичетата не са капали като мухи в опитите си да изглеждат като Кейт Мос или защото са мислили, че гладуването и повръщането са начините за справяне с тормозещите ги проблеми, но просто никой не си е давал зор да обръща внимание на някакви там слаботелесни, подрънкващи с кокалите си откачалки.

Вижте още: Имат ли плюсове плюс сайз моделите?

Определят анорексия нервоза като едно от най-опасните (и най-фатално в дългосрочен план!) психически нарушения, отключването на което може да се дължи на строго идивидуални причини – от ниско самочувствие през травматични събития до стремеж към перфекционизъм. Сега, когато връщам лентата назад, разлиствайки страниците на старите дневници, си правя извода, че при мен причината е била клиничният ми перфекционизъм. Винаги съм обичала да изпипвам нещата буквално до абсурдния им край: ако ще е оценка, да е шест плюс, ако ще е гадже, да е ранният Брад Пит, ако ще е размер на дрехи, да е три пъти нула… Само че с течение на времето ми просветна, че да си перфекционист невинаги е здравословно качество. Даже напротив.

Вижте още: Напредък в търсенето на причината за анорексия невроза

Шамарът на реалността, че всъщност съм яко болно, шибано, тъпо копеле, ме изплющя, когато се усетих, че съм прахосала цял един ден единствено и само в мисли за храна, която, така или иначе, не бих си позволила дори да оближа, пък камо ли да изям и преглътна. Така ли щях да прекарам оставащите години от живота си, които, както се развиваха нещата, вече се брояха на пръстите на едната ми ръка – в постоянно дебнене на самата себе си дали случайно някой неоторизиран фъстък или, не дай боже, тутманик се озове в стомаха ми?!

И тогава се разпищях наум: Помощ! Откачам!

От анорексията няма оздравяване. Освен ако сам не пожелаеш това. Но в повечето случаи не пожелаваш, понеже си мислиш, че ако почнеш да наддаваш на тегло, значи се проваляш, значи си предател, слабохарактерно прасе, това си ти!

Има случаи на хора, които е трябвало да бъдат хоспитализирани против волята им, тъй като процесът на самоизяждане на вътрешните органи в резултат на напредналото заболяване вече е започнал. Това са хора с опадали зъби и коса, с бъбречна недостатъчност и мускулна дистрофия, които въпреки това продължават да крият храна под матрака си и да изтръгват абоката, чрез който „лошите“ вкарват висококалорични хранителни течности в организма им. Нищо и никой не може да помогне на анорексика да се оправи, защото той не осъзнава, че има нещо за оправяне. Може единствено да прави, което прави най-добре – да гладува.

Вижте още: Жените създават представа за телата си в зависимост от околните

Сигурно ще запитате: Има ли изход? Решение? Лечение? Възможен ли е хепи ендът?

Ще бъда честна. Не знам какво работи на 100 %, вероятно нищо, защото дори когато тялото е излекувано, мозъкът на анорексика продължава да боледува още месеци, години… понякога дори чак до естествената му смърт. Но ще ви кажа какво проработи за мен.

Aко не можеш да промениш себе си, смени пейзажа

Нали знаете какво е чувството като зациклите, без значение дали е в тъпата работа, в приятелския кръг от лузъри и пияндета или в безперспективна връзка с мъж, който се развежда от 10 години и все си ходи женен? В един момент всеки следващ ден става толкова отгечително предвидим, толкова изнервящо еднакъв с предишните 257, 258, 335, 400… че започваш да изпитваш желание буквално да съблечеш кожата си, да я закачиш до палтата и дъждобраните на закачалката, да излезеш и повече да не се връщаш.

Почти всяко психическо разстройство може да се сравни с играта на шах. Ако правиш едни и същи ходове срещу един и същи противник, си обречен да губиш всеки път. Ако обаче смениш тактиката и започнеш да местиш фигурите по различен начин, ще го изненадаш и в крайна сметка може и да спечелиш.

Извън сложната метафорика ще се опитам да го кажа по друг начин: Излъжеш ли повредения си мозък, че си друг човек, поставен в други обстоятелства, може и да не ти направят мат с пешката. Ох, пак се получи метафора! Явно в крайна сметка не мога да излъжа мозъка си чак толкова…

Вижте още: Когато „Стегни се и се усмихни!“ не е достатъчно

През пролетта на 94-а една норвежка професорка по фонетика, която беше идвала на семинар в нашия университет по-рано същата година и си ме беше харесала за нейния, както се оказа в последствие, злокобен проект „Да помогнем на една бедна, но умна! девойка от бивша соц страна да види свят“, ме покани да ѝ гостувам за няколко седмици в Берген. Изцяло на нейни разноски. Знаете, времената бяха такива, пресни, пресни демократически, че пътуването в чужбина все още беше, малко или много, мираж. Аз самата не бях ходила никъде извън България, така че идеята да се кача не на пътническия влак за селото на татко, Усойка, а на самолет за Норвегия, ми се струваше толкова вълнуваща, че притъпи сензорите ми за тревога и опасност.

Когато имаш насреща си по-голяма откачалка от самия теб

Ще прескоча досадните бюрократични подробности преди заминаването (които през 90-те никак не бяха малко) и трепетите около първото пътуване със самолет. Така че ето ни в Берген – втория по големина норвежки град, известен още с името „Седемте планини“, както и с това, че вали 360 дни в годината. През останалите 4 дни се кани да вали.

Мариане Сконланд е върлинеста, 60-ина годишна жена с неугледна външност, която напълно се вписва в обидния стереотип за академиците от старото поколение: безформени, торбести дрехи, посивяла коса, висяща на парцали, очила с телени рамки и мокасини с мъжки фасон, тип „грозни, но удобни“. Къщата ѝ е огромна, дървена, с вито вътрешно стълбище, градина, в която Мариане отглежда малини и боровинки за домашно сладко, котарак, който се казва Котарак, и един много болен мъж, когото държи в спалнята на втория етаж. Още по пътя от летището тя ми прави пълен инструктаж какво НЕ ми е разрешено да правя по време на престоя си в Берген и в дома ѝ:

1. Да се оплаквам от времето (дъждът е нещо като емблема на града и повод за гордост на местните след туристическата атракция Fløibanen ).
2. Да разговарям със съседите по какъвто и да е повод. Допустимо е само мълчаливо кимване с глава.
3. Да късам цветове или листа от храсти, за чиито корени не съм сто процента сигурна, че не са в двора на съседите.
4. Да напускам стаята си, след като осветлението в къщата е изгасено.
5. Да задавам въпроси на Стайн, съпруга ѝ, за предишните му жени, които всичките до едни са били леки жени и използвачки.

По принцип съм общителна, остроумна и забавна добавка към всеки тип компания, но още първата вечер ми става ясно, че комуникацията с домакинята ще бъде като вадене на сливици без упойка – мъчителна и болезнена.

Вижте още: Когато американец сложи мартеница…

След като ми изнася непоискана лекция по средновековна норвежка история, още докато съм на прага ѝ, с раницата на гърба, Мариане ме настанява в стаята на Котарак на приземния етаж, уведомява ме, че по някое време през нощта животното ще се прибере от скитанията си из квартала и ще си легне (ако е върху главата ми или друга част на тялото ми, да не пищя и да не го гоня!), след което ме пита с неутрално-информативен тон дали ще искам нещо за вечеря. Въпросът ми се струва странен при положение, че току що пристигам от летището и е нормално домакинът да предложи нещо за хапване.

Понеже идвам от култура, в която, ако си на гости, е прието да играеш лицемерната игра „Ти отказваш, но те впреки това те хранят и поят“, първосигналният ми отговор е: „О, не се притеснявай, I’m fine“. При което очаквам Мариане да се включи в играта, да плесне с ръце и да възкликне: „Ама как така! Ние сме се подготвили. Обичаш ли лазаня? А печено прасе?“. Нищо такова обаче не се случва. Тя казва: „Добре, както искаш“, пожелава ми лека нощ и затваря вратата след себе си. Мисля си, че се шегува и ще се върне след десет секунди, но после чувам отдалечаващите се, скърцащи нейни стъпки нагоре по стълбите. И после – тишина.

Вярно, че яденето не ми е най-силната страна и определено не бих яла лазаня, защото едно малко парче сигурно е 1000 калории, ама… WTF беше това?!

Лягам си гладна. Всъщност по-гладна от обичайното. Но за разлика от гладното вкъщи, гладното тук като че ли малко ме притеснява.

На другия ден се повтаря същото. На закуска Мариане ме пита дали ще искам препечена филия с конфитюр, аз махам небрежно с ръка, „Don’t mind me!“, и тя веднага прибира бурканчето. И кафеварката, и тостера, и всичко.

Вижте още: 11 неподходящи ситуации, в които децата огладняват

До вечерта, след като цял ден преди това сме брали гъби в гората (което според Мариане е най-голямото забавление след фонетиката и струнните концерти), а леденостуденият дъжд щедро ме е шибал в лицето, докато платненките ми потъват в размекната, джвакаща горска торф, вече ми е толкова зле и ми се вие свят, че две не виждам. По обратния път в старата Toyota не спирам да си поватарям наум, че когато Мариане ме попита дали ще искам да вечерям с тях със Стайн, трябва непременно да кажа „Да, благодаря“.

Въпреки, че вече ми е просветнало, че в тази култура „не“ си е „не“ и „да“ си е „да“ и не се приема за липса на скромност или знак на лакомия, ако си поискаш храна или напитка, няколко часа по-късно дълбоковкорененият навик отново надделява. Пак изтърсвам „I’m fine“, когато домакинята предлага да ме нагости с талятели и сладолед за десерт.

Ама какво ми става, за Бога?! Тъпа ли съм или съм на път съзнателно да приключа живота си в тая дървена къща на другия край на континента, обитавана от една ексцентрична професорка и нейния умиращ съпруг, колекцията от хербаризирани пеперуди и фризер, пълен с горски печурки! И ако умра, дали ще ме зарови под боровинковите храсти в градината, които с почти ентусиазиран фалцет в гласа ми обясни, че утре ще оберем?…

През нощта отмествам тлъстия Котарак от почти залепналия си за гърба корем, промъквам се на пръсти в кухнята, намирам в един шкаф отворен пакет чипс с вкус на копър и, свита на кълбо на пода в тъмното, започвам да го тъпча в устата си.

Тунелът на смъртта същност е тунел на живота

Мдааа, никоя енциклопедия и никое произведение на художествената литература не може да те научи как да понесеш сблъсъка с порядките на една чужда култура така, както реалният сблъсък с нея. Който в моя случай беше такъв сериозен тупаник, че имаше моменти, в които халюцинирах, че гледам смъртта в очите. Макар това да бяха само очите на Котарак, който седеше на ръба на леглото ми и следеше действията ми с неприкрита враждебност и омерзение, че съм нахлула в територията му.

През следващата седмица от престоя си в къщата на ужасите вече не мислех за това как да не ям, а как да се наям. Престанах да се взирам в етикетите на опаковките на храните и да изчислявам погълнатите калории, да правя лицеви опори, докато мускулите ми не пламнат, и да се опиянявам от агонията на гладуването. Ядях всичко. Моля, искам още хляб, масло, вино, сирене, сладко, пържени яйца, кроасани, пица, пуйка, прасе… Дайте ги насам!

Един ден Мариане каза, че за уикенда е запланувала road trip. Пътуване в провинцията с кола. Ще минем, казва, през най-дългия тунел в света, Lærdal, който е цели 24,5 километра. Вълнуваш ли се, пита тя и ми хвърля една гневно вдигната вежда, която не предполага друг отговор освен „много“, последвано от 24 и половина ентусиазирани удивителни. Истината обаче е, че от малка мразя да пътувам с кола, понеже ми става лошо от завоите.

Когато в съботната сутрин тръгваме на път с гадната Toyota, предвидливо съм се запасила с канелени сладки и фъстъци. Да се тъпча с храна преди да влезем в тунела обаче се оказва тотално погрешна идея, понеже не сме минали и пет километра навътре в тунела, когато клаустрофобията и психеделичните светлини по стените му започват да действат не само на вестибуларния, но и на другите ми апарати, и да предизвикват световъртеж и гадене. Не смея да кажа на Мариане, че ми е лошо като на куче, защото съм сигурна, че ще започне да ме порицава с равния си, уж спокоен, но всъщност крайно гневени заплашителен тон: как не ме е срам, че вместо да се въхищавам и да съм ѝ благодарна! за уникалното преживяване, седя и врънкам като бебе! Досега ми е викала и за по-маловажни неща като например облизване на лъжицата за сервиране на салатата и пубисен косъм, който е открила (най-вероятно с помощта на лупа!) върху пода в банята. Така че изчаквам стоически да излезем извън тунела, преди да се престраша да я помоля да спре за две минутки, за да сляза от колата и да подишам чист въздух. Тя ми мята един от отровните си обидчиви погледи, но го прави, без да коментира.

Вижте още: Гадене и повръщане – тези ужасни симптоми на ранната бременност

Изсулвам се от седалката и, залитайки, се добирам до един голям камък, побит в студената трева край мантинелата. Подпирам се на него и започвам да дишам с пълни гърди, надявайки се това да предотврати повръщането. Докато се опитвам да се съвзема, се взирам в сивото, преддъждовно небе и си мисля колко много, много, много ми се иска да съм жива. Ама истински жива.

На другата сутрин ми идва цикълът.

Вместо happy ending

И така се излекувах.

Изглежда, че за мен проработи шокът с досега до друга култура. Или по-скоро с неин представител, който до този момент си мислих, че съществува само в романите на Стивън Кинг. Някак без да искам, успях да излъжа мозъка си, че това не съм аз и че животът ми е опасност и той се включи в режим на оцеляване.

Когато се прибрах в България, установих, че вече не ми е важно да се състезавам с грамовете и килограмите. Понеже вече не бях обсебена. Лудата Мариане Сконланд беше успяла да натисне копчето на предпазния ми механизъм и така да ме освободи от болестта ми, от моята лудост.

С течение на времето успях да си изградя стабилен хранителен режим, който да държи теглото ми в нормалните за ръста и годините ми граници. Научих се да готвя здравословно, продължих да спортувам…

Днес индексът ми на телесна маса е 20.1, а мускулната ми маса съставлява почти половината от теглото ми.

Обичам да се храня. И обичам живота си.

Излекувана ли съм на 100%? Както казах преди, никой анорексик не може да твърди, че се е излекувал напълно.

Между другото, само преди час изядох едно парче суши в повече от предвиденото и сега изпитвам непреодолимо чувство за вина. Така че докато вие четете това и може би планирате да си поръчате голяма пица пеперони, аз най-вероятно ще ида или да повърна (съвсем малко) или да направя две обиколки на бегом на кооперацията. Така де, за да се успокоя…

*London Fashion Week, 2007.

Вижте още:

Врагът в моята чиния: Из спомените на една (бивша) анорексичка – част I