Когато американец сложи мартеница…

| от Лора Младенова |

„А мартенички носите ли ни?“ Обикновено това е първият въпрос, който чуваме на Еразъм, когато останалите участници разберат, че групата ни идва от България. Питат ни също и дали ще ги учим на хоро, дали имаме със себе си от онези малки мостри на парфюмчета с розова вода, и, най-вече дали ще готвим баница, и, ако готвим, може ли да ни помагат.

Програмата Еразъм+ дава възможност на млади хора, предимно от Европа и ЕС и предимно на възраст между 18 и 30 години, плюс-минус, в рамките на от няколко дни до няколко седмици безплатно да посетят съвместно младежки обмен или тренировъчен курс на социална, политическа, екологична, доброволческа или подобна тема в някой от красивите малки нетуристически градове на Стария континент, които обикновено не попадат в програмите на пътните агенции. Еразъм+ е място, където не се спи особено много, обсъждат се и се развиват идеи, научаваме меки умения, изказваме и защитаваме позициите си, опитваме да променим нагласите – и своите, и тези на хората в градовете, които посещаваме, като им представим по достъпен начин някаква своя кауза. И срещаме хора. Смеем се. Играем игри. Влюбваме се. Подаряваме си спомени. Развиваме се. Отваряме се. Оставяме по нещо от манталитета и от културата си в сърцата на хора от всички краища на Европа и си взимаме за вкъщи по нещо от техните. Прегръщаме се.

Всяка държава има своя собствена интеркултурна вечер, на която презентира националната си идентичност във формат по свой избор.

Приготвяме храна заедно, разучаваме танците си, превеждаме поговорки буквално, извадени от контекста, и се опитваме да отгатнем какво означават, обличаме националните си носии, черпим с питиетата, които дядовците ни бутилират в гаража, споделяме си за медийната свобода в държавите си, осмиваме политиците си, когато те са за смях, разказваме за природата си, подаряваме някой малък сувенир, с който да оставим в умовете на всичките си нови приятели своята родина. Италианците обичат да приготвят тирамису и да танцуват тарантела. Гърците се забавляват на свой собствен гръб и осмиват в добродушни скечове мащабите стереотипа за пословичния си мързел, а после ни демонстрират кулинарно истината за стереотипа за националното си гостоприемство. Литовците готвят студена супа с цвекло, учат ни на думи от езика си и раздават гумени гривнички с цветовете на своя флаг.  Румънците приличат много на нас – обичaт да презентират себе си с донякъде горчива самоирония. Турците ни карат да танцуваме, докато всички не останем без дъх и без крака. Украинците винаги обличат носии, чиито шевици доста си пасват с нашите, черпят с толкова много храна, че аз никога не разбирам как са я събрали в ръчния с багаж – вареники, сало, палачинки с картофи, понякога готвят даже и борш, танцуват, не пропускат водката при никакви обстоятелства.

Ние носим мартеничките и всички, които са идвали поне веднъж, знаят за това и питат за това. Всички на Еразъм+ обичат мартеници. Целогодишно, не само на съответния празник. Често помнят символиката им по-добре от нас. Цветовете на мартеницата, декламират те, носят символиката и магията на българската древност. Червеният конец е слънцето и топлината, силата и кръвта, но не тази кръв и тази сила, които раждат разруха и войни, а тези на красивата приемственост между поколенията и хората. Белият цвят пък се вплита в името на доброто, на скромността, на чистотата, на мира.

Щом дойде време за мартенички, винаги си мисля за Еразъм.

И за десетките млади и фини, силни и нежни ръце в цяла Европа, които все още носят нашите две сплетени кончета като символ на любов, споделеност и приятелство, докато аз не излизам навън никой ден, ако на лявата ми ръка не е вързана някоя от техните гривни. За да ми напомня колко семпло, колко гениално просто може да бъде всичко между хората.

Еразъм+ е едно сред малкото преживявания, когато неминуемо се чувствам горда с народа и културата си, защото мога да ги подаря като жест, да ги споделя с някого, който много ги иска, а не да ги нося предизвикателно като оръжие и провокация, като бойно знаме, като татус с лика на Ботев на някой тлъст прасец, като хоро, което се играе не за любов, а за показност и демонстрация, като неосмислен ритуал, който вършим, „защото така се прави“, а не защото знаем какво точно влагаме в него, като онази реплика, сещате ли се, че „когато американец сложи мартеница, я тогаз ще им празнувам Хелоуин“.

По стечение на обстоятелствата не познавам нито един американец лично, иначе мартеницата ще е едно от първите неща, които бих му дала. Когато подариш на американец мартеница, той ще я сложи. А когато американец сложи мартеница, светът ще с един човек по-хубав. Бял и червен… Румен и засмян… Отворен. Човешки. Не можеш да мразиш някого, който ти е подарил мартеничка.

Вижте още: 

Как да подарим оригинална мартеничка