Щастието? Да работиш от вкъщи, с работодател и колеги, които харесваш
Имам срамно признание.
Нека започна отдалече...
Наскоро се включих да помагам на граждански договор към един от предишните ми работодатели - компания за медиен мониторинг. С това добавих още един служебен ангажимент към настоящите си три-четири такива.
Вместо претоварена обаче, се почувствах вдъхновена и щастлива, все едно се прибирам у дома след дълго пътуване.
Винаги съм била човек, който не вярва в никаква вътрешна фирмена комуникация на тема "млад и динамичен екип", "едно голямо семейство", "не професия, а мисия" и всякакви подобни.
Не нося брандирани дрехи, избягвам тиймбилдинги и активно се пазя от емоционална обвързаност с работна дейност или екип от колеги.
Изненадах самата себе си, когато установих, че дори и аз пазя сантимент към работодател, и то не какъв да е, а в крайна сметка търговска компания.
Замислих се, разбира се, на какво се дължи този сантимент.
Преди пет-шест години, когато работех там на трудов договор, животът беше весел и лесен.
Всъщност никой на работа не очакваше от мен тези дейности, от които страня - изкуствено усмихване за снимки, брандирани облекла, силно препоръчителна екипна социализация. И въпреки това, а може би точно заради него, този беше екипът ми, с който общувах най-много.
С няколко колеги имахме по-раншни или възникнали покрай работата приятелства. И в онзи период бяхме заедно постоянно - по протести срещу властта, по срещи за гледане на футболни мачове, понякога и само в денонощни чатове, в които се говори за всичко на света, докато навън течеше пореден локдаун и параноя за зарази и ваксини.
В този екип всички споделяхме сходни политически убеждения. Не се налагаше да се защитавам пред никого защо намирам войната в съвременния свят за напълно неприемлива, или защо се противопоставям твърдо и категорично на дискриминацията на хора по какъвто и да било признак. Всички мислеха като мен. Беше ноторно известно.
Самата ми работа започваше в много ранни зори, когато още почти никой не е буден.
Приготвях кафето още преди лягане и изгрявах преди слънцето, към пет сутринта.
Можех да се насладя на шанса си да се ровя до насита в новинарско съдържание и да подбирам най-интересното за анализ към клиенти, без успоредно с това никой да ми звъни "само да пита".
Към девет и половина, когато повечето хора допиваха кафето си, започваха своя работен ден и се сещаха, че е време "само да питат", моите сериозни ангажименти за денонощието бяха приключили.
Оставаше ми да разхождам кучето си, да простирам кротко прането вкъщи, да чета, да пиша статии за свое удоволствие като външен автор в медии, да хапвам, да ходя на уроци по пеене...
И между другото, до към обяд да хвърлям едно око на служебния ми чат, в случай че съм потрябвала спешно в някой проект. След това можех спокойно да се отдам на следобедна дрямка, за да съм свежа, ако ми се излиза вечерта. И да отида на класовете си по бачата и йога.
Не мисля, че за две години съм чувала колегите си по телефона дори и веднъж, нито пък съм имала повече от една работна среща месечно.
Никой нямаше очаквания към мен как да се обличам, как да мисля, какво и кога да ям, какво да правя в свободното си време.
Фирмените "ценности" се изразяваха не в печат на стикери и брошури, а в осигуряване на безплатни доброволни курсове за личностно развитие за екипа, в предлагане на карта за спорт и на допълнително здравно осигуряване. Именно на тази си работа участвах в курс по нутриология с хранителен психолог и наученото промени завинаги към по-добро някои аспекти от живота ми.
А самият живот по онова време... изглеждаше лек, безгрижен и безкраен.
Преживявах най-спокойните и най-веселите си дни, заобиколена от единомислие с приятели. Дълбоко вярвахме, че с постоянното участие в протести наистина ще допринесем за качествена обществена промяна.
Имахме толкова много да си кажем за света, живота, политиката, културата и бъдещето, че редовно осъмвахме на някоя пейка навън, независимо от ставането, което ни очакваше едва след час-два.
Беше време за свобода, но и за смисъл.
От онези времена, в които вярваш, че с приятелите ти ще бъдете заедно завинаги и завинаги ще продължи да бъде все така безгрижно, но не по празния, а по-стойностния и изпълнен със смисъл и цели начин. Просто целите изглеждаха близки и постижими, особено когато ги гониш със свои хора.
Пет години по-късно търсената политическа промяна се оказва не към по-добро, и то не само у нас, но и по света.
А самите ние, или поне много от нас, се разпиляхме по други работни места. Един за по-висока заплата, друг - за по-престижна или интересна професионална дейности, трети - заради смяна на града, четвърти - заради гледането на децата.
Някои се сдърпахме и отдалечихме помежду си заради настъпило разминаване във възгледи и ценности. С това едно закъсняло детство, което се случи на около трийсет.
Може би точно така идва остаряването - не с първите бръчки, бели коси или кръгове под очите, а с края на илюзията, че ей сегичка, дори без много усилия ще промениш света към по-добро, а с твоите хора ще си живеете в едно безкрайно, безгрижно и споделено лято, като група дечица, написани в роман на Стивън Кинг.
Когато днес "се прибирам" на онази работа, трудовите условия са същите, дори малко по-добри.
Аз самата изкарвам сумарно над три пъти повече пари, отколкото изкарвах тогава, макар и с цената на много над 40-часова работна седмица.
Но нито светът, нито аз, нито моите хора сме същите.
И все пак ми доставя удоволствие да отворя същата програма, да си пусна същата музика, която слушах тогава и да си представя само за момент, че довечера отново ще сме заедно, отново ще вярваме в доброто и отново ще редуваме смях и сериозност заедно под звездите до четири сутринта.
Замислям се, че сигурно приличам на хората, които абсурдно се окайват за "байтошово време". Чудя се дали огромната част от тях осъзнават, че това, което им липсва, не е Бай Тошо (и слава богу!), а това кои са били те в някакъв момент от личното си развитие.
Планирам да продължа напред с все така здравословен скептицизъм към сантиментите спрямо работно място.
Така или иначе знам, че някои неща не се повтарят. Случват се само веднъж и за кратко - когато за определен период от време звездите сякаш са се наредили точно в твоята съвършена посока.
А може би е и по-добре, че не се повтарят.
Би било непосилно да ги изгубиш два пъти.
