Страх ме е и от "добрите"
"Какъв невероятен късмет имам, че съм се родила в мирен свят, в който войните и ужасът от миналото вече нямат място..." Така си мислех като дете, поне в първото десетилетие от живота си.
Не съм била права, разбира се.
Най-малкото защото именно в първото десетилетие от живота ми, в съседство, на броени километри от нас, бившата Югославия се разпадаше бавно и мъчително, през кръв, смърт, геноцид, военни престъпления и бомбардировки, удавени в тонове пропаганда.
През това време ние сякаш бяхме фокусирани другаде - във футболни успехи и провали, в нашите си протести, възходи, падения, опити за преход, мутри, показни убийства, масова приватизация, пирамиди, фараони и куфарчета с пари "по оня въпрос", както се казва.
И до ден днешен си спомням с огромен срам за това, защото и до ден днешен мисля, че на нас цялостно като общество ни пукаше твърде малко, че умират съседите ни, и то от взаимните си ръце.
То си беше тяхна работа, просто от време на време се споменаваше във вечерната новинарска емисия, после всеки си продължаваше напред, за да не си развали апетита - също както се случва и до момента например с домашното насилие у съседа.
След време разбрах, че когато била дете, майка ми си мислела същото...
Какъв невероятен късмет има, че се е родила в мирен свят, в който войните и ужасът от миналото вече нямат място.
И също толкова не била права, колкото аз не бях. Сред ядреното въоръжаване и войната във Виетнам, сред установяването на десетилетния израело-арабски конфликт, сред смазването на Пражката пролет, после съветското нахлуване в Афганистан, Ислямската революция в Иран, и още, и още.
Любопитно ми е дали днес с всички неограничени комуникационни възможности малките деца продължават да си мислят подобни наивни глупости, докато реалността, но и манипулативните ѝ девиации, ги заливат от всеки възможен канал, ведно обаче и с море от непоискано забавление и реклама.
Може би все пак се надявам, че да, мислят си го - децата имат нужда да вярват в мира и в бъдещето, в един утопичен свят, в който имат късмет да са се родили. За да могат да пораснат като психически здрави хора и да се борят да съществува такъв свят, въпреки разочарованието, с което реалността ги очаква.
Само че нито веднъж в световната история такава привилегия не е била достъпна за всички деца едновременно.
За децата в бомбоубежища, с мъртви родители и отрязани крайници, без достъп до храна, подслон и лекарства, тази възможност е отрязана по рождение.
Ние живеем в един и същи свят с тези деца и истината е, че не ни пука достатъчно. И че въпреки всички допуснати грешки на историята, има урок, който и досега упорито отказваме да научим. Всичко масово. Не само тези, които наричаме фашисти, терористи, радикали, врагове... Всички масово.
А урокът е прост. Не може да съществува мир, който идва с цената на кръвта и страданието на невинни.
Такъв "мир" е фалшив и релативистки, той не е мирът на всички.
Едно престъпление не оправдава друго престъпление. Никога.
Няма понятие като мир, построен върху кръвта дори на едно детенце, тъй като го няма и "боженцето" в монолога на Иван Карамазов от Достоевски.
Има още нещо, което помня от детството.
Веднъж, когато по телевизията излъчваха един от безчетните холивудски филми на любимата американска тема - Гражданската война - попитах баща ми дали Северът или Югът са добрите.
Бях шокирана, когато той ми обясни, че във войните не е толкова просто и рядко може да се говори за "добри".
Трябваха ми години време, хиляди прочетени страници и твърде много смразяващи кръвта новини, докато вникна в тази мисъл и я разбера.
Днес наблюдавам немалко, дори всъщност повечето хора, с които уж споделяме общи ценности и претенциозно определяме себе си като демократи, като активисти, като правозащитници, да превръщат теми като войната във футболни мачове, да викат гласовито и убедено за своя си отбор и да не ги интересува какво ще коства поражението на другия.
Чувам "добрите" да говорят, без да им мигне окото, как единственият шанс за мир е дадена нация да бъде изличена от лицето на земята завинаги.
Да оправдават бомбардировки, военни престъпления и геноцид над цивилни и над деца - все пак тези деца, когато пораснат също щели да станат престъпници, терористи, нацисти, членове на групировки.
Да казват "ами, така им се пада" за отвлечени, измъчени и убити заложници, чиято единствена вина е, че са се родили в страна с лошо настояще или кървава история.
Или че са отишли да оказват хуманитарна помощ във военна зона - ами не са ли знаели какво ги чака.
Ако това са "добрите", не са ми нужни лоши, за да се страхувам.
Ако това е "доброто" аз не искам да участвам в една вечно повтаряща се история - винаги за войната, която ще сложи край на всички войни. И помежду другото, ще "върне" нечие "величие", пък било то и нашето собствено.
Знам със сигурност, че докато максимата, че няма ли човек, няма и проблем, се изражда до уж правозащитни реторики с претенция за демократичност и защита на европейски, християнски, общочовешки, или който както ги определя за себе си, ценности, би имало само един начин някоя война да сложи край на всички войни.
И той би бил да сложи край на всички ни като вид.
Иска ми се, ако утре под ножа сме ние, никой човек да не заключва мъдро над крафт бирата си, че светът просто ще е по-хубав без българи.
Но подозирам, че твърде много си позволявам да ми се иска.
