Дали тогава пак ще слушат „Бийтълс“ и вечните поети ще четат?

| от Лора Младенова |

Наближи ли осми декември, съм запомнила, че ежегодно се появява някое сърцераздирателно видео на премръзнал репортер с треперещ микрофон в ръката, преследващ тумби новобогаташи в ранните им 20 години из центъра на Банско, да ги пита за някой цитат от Славейков или Яворов. Не разпознаят ли „В часа на синята мъгла“ незабавно по памет, следват неодобрителни цъкания с език какво е това поколение, какви са тия времена и нрави. Абе, направо като в стария хотелиерски виц – „Че това деца ли са? Изроди…“

Изобщо студентският празник е чест обект на жанра евтина социална критика. Не че въобще няма причина. Не че всяка година не се пръскат излишни пари, не се излива некачествен алкохол и не се слуша лоша музика дотолкова масово, че на човек да му стане кофти, независимо дали е част от картинката, или се намира извън нея. Не че и тази година не забелязвам да валят оферти от хотели, които ми се струват несъвместими с пандемичната паника наоколо. Не че вечните три месеца организация на мероприятие в стил „три дни яли, пили и се веселили“ е особено стойностно занимание.

Стане ли дума за студентите обаче, ставаме излишно критично и преувеличено безгрешни. Говорим за тях, сякаш не са нашето вчерашно аз, нашите утрешни деца, и нашите най-верни, останали завинаги приятели. Сякаш никой никога не е похарчил грешни пари за пълна глупост, не е изпил поне една чаша повече от нужното, и не брои стихотворенията, които знае наизуст и разпознава насън, на пръстите си.

Сякаш през останалите 364 дни от годината сме напълно убедени, че нито един студент не е прочел нито една книга, не е участвал в нито една благотворителна инициатива, и не е сред онези хора, които вече са успели да създадат семейство, да поемат грижата за родителите си, да регистрират патент или компания, или пък да издадат някоя своя творба.

И сякаш тези студенти и ние не сме обитателите на едно и също общество, не сме неговите причини и следствия, а те са някакви други хора, самостоятелно възникнали, напълно далечни и неподвластни на нас, без нито една допирна точка.

Като студент и аз съм празнувала. Два пъти лошо, два пъти ужасно, два пъти изключително приятно.

Понякога се пробвах да се впиша. Понякога наблюдавах вихъра на „избухването“ около себе си и се питах къде и защо съм попаднала. Понякога се оказваше, години по-късно, че в същата вечер, някой е стоял на метър от мен и си е мислел същото, убеден, че в този момент аз и другите много се забавляваме. Понякога слушах Тангра на слушалки да питат „Дали тогава пак ще слушат Бийтълс и вечните поети ще четат?“ и искрено се притеснявах от отговора. Понякога се събуждах с главоболие на следващия ден и ми беше тъпо и празно. Ще слушат, оказа се, и поетите ще ги четат, а главоболието просто ще мине. Разбрах това именно благодарение на студентските си години и на хората, които срещнах по време или благодарение на тях.

Всъщност, студентският празник може да е силно романтичен. Обикновено това се случва преди да е дошло времето ти да го отбелязваш, или когато вече си го оставил в миналото. С онази приятно болезнена и малко хиперболизирана романтика на още неслучилите се и на безвъзвратно отминалите неща.

Най-щастливият осми декември понякога идва след университета.

Моят дойде точно така, миналата година. Една преизпълнена петилетка след последния държавен изпит, последния училищен звънец в живота на човека, който не е аларма за работа, но също като нея е звъннал твърде рано.

Спонтанно, без подготовка, без предварително обсъждане, без анкети в групата на курса, и без несъстоятелни въпроси „Кой друг ще идва?“ и „Докога мога да ти потвърдя?“. Някой от старите колеги просто каза час и място за една открадната от делника вечер, след като децата са взети от градина и грижливо оставени на партньора, след като някой мейл „Save the date” e случайно пропуснат, пропуснати са и вечерните новини, след като София е празна, понеже другите, истинските, непенсионираните студенти са изчезнали към Банско & Co още през уикенда.

Една открадната от делника вечер за онези лица, с които все ще пием кафе и все не пием кафе. Припомнихме си някои стари студентски глупости, изненадахме се колко много са се развили някои от нас. И не, нямаше взаимовръзка между успеха и тези с по-примерното поведение и познаването на учебниците и цитатите до последната буква.

Всъщност университетът ни беше дал знанията, които остават между редовете на книгите.

Умението да разместваш приоритети и да се надбягваш с крайни срокове, увереността да отидеш и да заговориш готината компания, нищо, че те е срам от нея, познанията, с които да можеш да оспориш мнението на някой колега или преподавател, дори при равностойни факти.

И не на последно място – хората. Тези, с които можете да обсъдите и литературните си предпочитания и да се довериш на техните препоръки, и да се поскарате за политика, и да започнете стартъп, и да знаеш, че можеш да звъннеш, за да те хвърлят до личния на детето, ако колата се развали. Тези, които помнят „ти какъв беше, когато нямаше нищо“, и не им пречи дали си сбъркал някой цитат пред камера. Понеже глобалната перспектива, която университетът дава за живота и хората, учи добрите си студенти и на това да не вадят детайли от контекста.

Още от Лора Младенова:

От 20 на 30: готино ли е да пораснеш?

С какво „Приятели“ може да е актуален през 2020 година

Къде сбъркахме с женското приятелство

Как да спорим, без да съсипваме другия (и себе си)

Прецъфтява ли празнуването на Осми март?

Да се върна ли при бившия?

Защо няма да подкрепя черноморския туризъм

„Ей сега като почнат да падат хора по улиците…“

Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?

 

 
 


Повече информация Виж всички