Да се върна ли при бившия?

| от Лора Младенова |

Никога. Думата, която убедено казваш в разговор с приятели по повод подновяването на прекратени отношения с любим човек.

Ако обаче няколко връзки и десетки първи срещи по-късно откриете, че чувствата ви един към друг са останали в последната си работеща конфигурация, идеята за рестартиране безспорно звучи примамливо.

Вторият опит с бивш партньор ти носи усещане като „да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне“, след като вече веднъж си вдигнал бялото знаме и си признал, че „сън е бил, сън е бил тихият двор, сън са били белоцветните вишни“. Наред с бялото знаме си вдигнал също куфари, кашони, някоя задигната тениска за спомен и пижама; парченце от вярата си в хората и няколко мъртви мечти. И си признал поражение.

Можеш ли все пак да изгубиш битката, но да спечелиш войната? Повторно изграждане на доверие, шокирани близки и безброй въпроси – струват ли си нервите и колебанията срещу възможността отново да танцувате под звуците на Unforgiven II на Metallica, или песента, която наричате ваша?

Ето ги някои от мислите, които съпровождат обичайната вътрешна борба. Поне моята. Заедно с техните контрааргументи.

„Видя какво стана предния път“

Именно. Оттам следва, че знаеш какво да не направиш този път и за какъв тип поведение да внимаваш. В случай че не си научил нищо от допуснатите грешки, рискът от неуспех в коя да е последваща връзка е не по-малък, отколкото в тази. Ако отчиташ собствената си еволюция през последните пет, десет или петнадесет години, но не приемаш, че такава е възможна и за близките ти, наистина ли си пораснал?

Разбира се, твърдението, че за в бъдеще всичко ще е различно, има потенциал да се развие в опасна и деградивна илюзия, ако решиш да се обърнеш назад към връзка, маркирана от каквато и да е форма на физическо или ментално насилие, серийна невярност и параноична ревност, или пък кардинално различни ценности и неуважение към тези на другия. Особено ако предпочетеш да подминеш очевидните сигнали, че отсреща липсва мотивация за баланс, компромис и промяна. С порастването човек не изменя същността си. Само избира накъде ще й позволи да расте.

„Разумът е по-важен от чувствата“

Неоспоримо, ако купуваш акции на фондовата борса. Или ако решаваш дали измерената радиация 3.6 e “great” или „terrible”. Всъщност дори в маркетинга и продажбите индивидуалната емоция взима потребителското решение.

Отбягвайки желан партньор за сметка на привидно по-лесна и по-сигурна връзка, проявяваш повече страх, отколкото разум. Така обаче постъпваш и в ситуация, в която се впускаш в неизживяната си стара любов, без да анализираш основателните причини за финала й и възможните й настоящи последици. Където логиката и чувствата се пресичат, се намира търсеният отговор. Независимо дали той ти харесва.

„Има по-подходящи хора за теб“

Със сигурност има. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ разглежда скала за оценка на литературата, според която коефициентът за значимост на творбата се изчислява по скала с абсциса и ордината, съставени от важността на текста спрямо вложеното писателско съвършенство. Но ценителят знае, че изкуството не се оценява така. Не така се оценяват и хората.

Срещите представляват реалити формат в реално време, а ти си съдията, който избира и отстранява участници. Шегата, че никоя жена не е стопроцентова вегетарианка, невинното учудване, че момиче може да се интересува от политика и история, или простата липса на желание и интерес, водят до натискане на червения бутон за иначе квалифицирани като перфектни за пред роднините участници. Следващия. Ако след месеци или години човекът, на когото се сещаш да разкажеш последната забавна случка, неуспеха или победата си, все още е бившият ти приятел, може би има победител в състезанието.

Тъй като психиката е повече неравенство, отколкото уравнение, механичният сбор от положителни личностни качества не води автоматично до правилен избор на партньор. Вредно е да измерваш човека до себе си с изкуствено наложен стандарт за съвършенство. Достатъчно е да попада сред допустимите стойности.

„Дано този път се получи“

Дано, ама надали. Да се надяваш на късмет във връзката си се приравнява на това да чакаш числата от тотото или сбъдването на хороскопа си. Удовлетворението зависи от твоите собствени усилия и склонността ти към компромис. Трябва да знаеш готов ли си на тях, преди да се поставиш в ситуация, в която потенциално ще решаваш как ще се казват децата, би ли се грижил за нечий болен родител, или би ли се преместил другаде заради кариерата на партньора си. „Трябва“ е неприятна дума. Но трябва.

Дали еднаквите действия могат да доведат до различни резултати?

Не, разбира се, и е наивно и незряло да вярваш в обратното. Особено ако си гледал достатъчно европейско кино, че да проумяваш несъстоятелността на холивудските финали. Тук истинският въпрос е можеш ли, всъщност можем ли, да бъдем достатъчно силни и осъзнати хора, за да подредим приоритетите и постъпките си другояче.

И ако знаем разликата между това да се приберем заедно днес и да се прибираме всеки миг заедно от утре, си заслужава да отговорим.