Прецъфтява ли празнуването на Осми март?

| от Лора Младенова |


Един задушен и печален син зюмбюл в целофанче винаги ми се явява наум, щом помисля за „женския празник“. Задължителен е, неминуем като двата карамфила по други, по-мрачни поводи. Мога да помириша как увяхва самотно между тълпа от потни ръце, петолевки и стотици прискърбни найлони с букетчета, мога да чуя отзвука от дежурната реплика „Не забравяй да поздравиш за Осми март мама, и баба, и госпожата, и лелките, и съседката, и кака ти Петя, макар че тя още не е жена, ама за всеки случай!“.

Това напомняне е от същата библиотека фрази от детството на късния социализъм като: „Каза ли благодаря на леличката?“, „Не се сяда на масата без хляб“ и „Стига тича, ще се изпотиш!“.

Докато осми март неумолиемо приближава, а аз се чудя трябва ли да го празнувам или не, един по един ме наобикалят духовете от отминалите женски празници.

Сизиф е жена

На пет съм. Трябва да научим песничка и стихче, за да честитим на майките си на тържеството в детската градина с червените карирани покривки.

На десет. Трябва да занеса цветя на класната; братовчедка ми помага да поръчаме поздрав по радиото, защото трябва да изненадам мама.

Петнадесет. Първото ми гадже трябва да ме изведе на вечеря и да ми донесе огромно плюшено сърце, не ми се излиза и нямам къде да го сложа, чувала съм обаче, че трябва.

Двадесет. Трябва да празнуваме по женски, сега му е времето за нощни заведения и за къси дрехи, и за евтина водка, и за да си поживеем в онова най-тясно и безсмислено значение на поживяването, че кой знае после, като ни налегнат задълженията. Оглеждам се, пия мартини, трябва да внимавам, не съм яла през деня, пазя диета, трябва да бъда по-слаба. Един познат ме изпраща до нас след бара, минути по-късно получавам съобщението му „мислех, че трябва да ме поканиш“.

Двадесет и пет. Изнервеният ми приятел казва: „Хайде да излизаме по-бързо, че навън трябва да ти купя цвете“. Колегите са оставили по едно лале на всяко бюро в офиса, корпоративната политика е, че трябва да уважаваме жените. После трябва да наготвя и да тренирам. Трябва да звънна да проверя дали мама си е получила подаръка.

Тридесет…

Връщам се в настоящето и започвам да се чудя нужно ли е да празнувам каквото и да било, ако не ми е празнично, само защото така трябва.

Денят на жената ми се струва прецъфтял в целофана си.

Осми март – овехтял комунистически празник за едни, ден на мама за други, марш за равни права, извинение за алкохолен делириум, дата за скромно корпоративно честване с мъфини, повод за еднократно изпращане на телеграма, поговорка „ден година храни“ за цветарите, и напомняща бележка в календара на мъжете, за да не обидят майка си и жена си.

Ежегоден носител на вяла помпозност и патетични пожелателни думи за това коя е жената, каква е ролята й, каква трябва да бъде, как трябва да се държиш с нея. Има твърде много за вкуса ми „трябва“ в това.

Неосмисленият социален натиск е присъщ на празниците. Само в рамките на месец около женския ден си имаме дата за ходене на връх Шипка, дата за дежурно извинение, дата за показна романтика. И всички тези идеи са прекрасни по естеството си, стига да се вършат с разум и желание, а не защото „то така се прави“. Стига да не остават затворени в рамките на един ден от годината и точно на него да се превръщат в укоризнени погледи за това, че не си развял родолюбиво флага достатъчно високо, не си се извинил достатъчно смирено и достатъчно рано сутринта по телефона, не си демонстрирал любов достатъчно явно и сантиментално, и не си купил съответния достатъчно ярко син зюмбюл в достатъчно шумящо задушливо целофанче.

Конкретно на женския ден социалният натиск всъщност много му отива.

Ние, жените, непрекъснато го даваме и получаваме, при това предимно помежду си. Да си жена е непрекъснат сблъсък с понятията „трябва“ и „достатъчно“. Налагаме си социален протокол от стигма и вина, невзъможни, ненужни и противоположни очаквания. Жената трябва да се научи да готви като баба си, но да не се затваря в кухнята. Да е силна и независима, но без да забравя да остане нежна и ранима. Да респектира мъжете, но да не ги плаши. Да се омъжи навреме, но не твърде рано. Да облече секси рокля, но не прекалено провокативна. Да раздели сметката, да плати сметката, да й платят сметката. Да е сексуално разкрепостена, но да не прекали с броя на партньорите си, да остане вярна и скромна. Да стане добра майка, ама не твърде обсебваща, и да не забрави да е съпруга и жена покрай това. Да пие бира на мача с момчетата, без да прекалява с алкохола и да се превръща в мъжкарана. Да се гримира така, че да не личи. Теглото й да се измерва в 110 единици по-малко от ръста, но да похапва с усмивка и с удоволствие. За жените съществуват твърде много клишета и стереотипи, както впрочем е и за мъжете, и за всички групи хора, дефинирани с една дума, в един тесен смисъл, в един ден, в един дежурен жест, в едно дехидратирано цвете.

Тази година няма да празнувам и ще изгася комуникационната техника.

Не ми се слушат обяснения с апломб на тема „как тревожно е да си жена, красотата и усмивка да бъдеш сред всекидневния сив кръговрат“*; нито пожелания, съдържащи нечия представа каква жена трябва да стана; нито вицове за майки, свекърви, любовници и домакини. Никакви клишета не ми се слушат. Не се гордея, че съм жена всъщност, гордея се само със зависещи от мен обстоятелства и лични постижения. Не се и срамувам – нито от роклите си, нито от изборите. Не се смятам за ощетена с пола си, нито за привилегирована. Като жена и заради това, че съм такава, не дължа нищо на никого и никой нищо не ми дължи.

Ще разцелувам мама, било то и виртуално. Не защото е осми март, а защото е мама. Ще си намисля желание. Ще си пожелая свят, в който полът на човек не присъства като тема на разговор, а само личността и уменията му. Свят без трябвания и достатъчности.

Където зюмбюлите си растат живи извън целофана, както и хората.

*Стихотворение на Блага Димитрова


Повече информация Виж всички