Как да спорим, без да съсипваме другия (и себе си)

| от Лора Младенова |

Откакто се помня, изпитвам страх от караници и разправии. Обикновено казвам „Извинете“,  „Благодаря“ и „Хубав ден!“ на сърдитата лелка на гише, която ми се е накрещяла без основание. Предпочитам да се засмея на репликите, които ме засягат в компания, отколкото да повдигна въпроса, че съм се почувствала зле.

В офиса приемам задачи, които намирам за нелогични или неизпълними, и правя комплименти на колегата, който се държи с мен грубо.

Пожелавам на партньора си приятно прекарване, когато отмени уговорката ни в последния момент заради друго занимание. Позволявам на роднините си да разтоварват по телефона целия емоционален багаж от тежкия си ден и конфликтите помежду си, без да им хрумне да попитат „Ти иначе как си, какво ново?“.

Когато имам избор, решавам да замълча.

Натрупаните в следствие на това негативни мисли и преживявания обаче не се разтварят в и без това токсичния столичен въздух. Те се складират в подъзнанието и се трансформират в пасивна агресия. Пораснат ли достатъчно, избухват на неподходящо място в лош момент и спрямо грешните реципиенти. Водят ме точно в посоката, от която усърдно бягам – към скандалите и неразбирането, към демонстративно тръшнатите телефонни слушалки, жестокия сарказъм, продължителните мълчания, напуснатите работни места, и провалените, понякога завинаги, близки отношения. С повдигнати вежди и отворена уста, човекът насреща се чуди какво по дяволите се случи, откъде дойде агресията ми, какво ми стана така изведнъж. Той няма как да знае причините зад малкия повод. Защото аз не съм му казала.

Поне така беше до скоро.

Преди време впрегнах целия наличен арсенал от горчив практически опит, достижения на психологическите трудове и полезни модели от правните основи на медиацията, и дори политическите науки, за да забъркам рецептата на здравословния начин да водя спор.

Като всяка домашна рецепта, тя се приготвя най-добре, ако добавим тайната съставка, която няма да намерим в книгите на бабите си – щипка любов. Днес още се затруднявам да я прилагам, но виждам градивното и положително развитие на всяка напрегната ситуация, контролирана от изведения по-долу алгоритъм. Да избягваш конфликтите не е същото, като да бягаш от тях. Дори и Стинг го е изпял – Confront your enemies, avoid them when you can, a gentleman would walk, but never run („Изправи се срещу враговете си, избягвай ги когато можеш, джентълменът може и да ходи, но никога не бяга“). За дамите се отнася същото. И затова…

Поставете ясни граници

Близките хора не са ти врагове, нито пък ти си тяхната невинна жертва. Противно на вицовете и шегите, шефът и неприятният колега също рядко идват на работа с идеята да се превърнат в антагониста на твоята лична история. В отношенията, особено в тяхната стартова фаза, протича непрекъснат процес на разпределение на сили, задължения, свободи, власт и сфери на влияние. Колкото по-трайно установени стават ролите, толкова по-трудно за промяна е статуквото.

Вдигайки служебния си телефон в извънработно време, поемайки къщните задачи на домашните си, изслушвайки майчините оплаквания в неудобен момент, или оставяйки партньора си да мисли, че романтичните жестове не са от значение за теб – създаваш прецедент. На базата на него посочените хора дефинират границите на последващото си поведение спрямо теб с убеждение, че не засягат чувствата ти и не нарушават твоето лично пространство.

Желанието да се държиш мило и да направиш добро впечатление с подертана учтивост и дори угодничество не продължава вечно. Рязката промяна на реакцията ти към предходен стимул се възприема като излъчване на смесени сигнали и създава несигурност и хаос.

Ако изначално отговориш за себе си на въпроса с какво не можеш да правиш компромиси и докъде се простира търпението ти, и се придържаш с постоянство към последователно поведение, ще спестиш редица бъдещи конфликти и на останалите, и на самия себе си.

Изчакайте, но не отлагайте

И в най-хармоничните и ясни отношения неминуемо настъпват ситуации на раздразнение и фрустрация. Тогава типичните неработещи реакции са две – да изстреляш първото, което ти дойде наум, повлиян от преживявания на момента стрес, или да премълчиш мислите си изцяло с очакване бурята да отмине.

Ако чуе обидна квалификация, необмислена реплика или просто твърде емоционална реч, събеседникът ни автоматично заема отбранителна бойна позиция или игнорира чутото. Конфликтът ескалира или остава неразрешен. Затова е препоръчително да изчакаме докато първата вълна от гняв отмине и успеем да формулираме обективно и коректно недоволството си. Ако обаче го затаим и пренебрегнем, то ще се върне, когато дори и ние не го очакваме. Това ще доведе до рязък изблик на гняв и обвинения с изтекъл срок на годност при далеч по-незначителен бъдещ повод. Никой не иска да прочете наведнъж цялата ни книга с оплаквания. Никой няма да помни с какво ни е засегнал на 18 януари миналата година. По-вероятно е да се сети как ние сме го пренебрегнали по-миналата.

Изберете комуникацията очи в очи, вместо онлайн

Когато си говорим очи в очи, и двете страни подбираме думите си по-прецизно и провяваме по-малка склонност да лъжем. Освен това получаваме цялото внимание на събеседника си. Директният диалог не оставя вратичка за измъкване. При комуникация по телефона или в чат рискуваме да бъдем интерпретирани погрешно, да преувеличим или омаловажим значението на дадена фраза.

Освен това при използването на канали за комуникация рискуваме да повдигнем съществен въпрос в крайно неудобен момент за другия – да прекъснем натоварен ден в службата или да нахлуем с емоционален взлом по време на ваканцията или срещата му с приятели и да натрупаме предварителен негатив с факта, че сме допринесли за лошото му настроение. В тази връзка:

Винаги подбирайте времето и мястото за разговорите

Не само по телефона или по чата разговорът може да се окаже ненавременен или неуместен и да се превърне в спор. Семейната вечеря, почивка или празник например често се превръщат в бойно поле и в другарски съд. Родители се карат пред и на децата си, синове и дъщери правят язвителни възражения и предявяват нахални претенции. Накрая всички дружно о(б)съждате нуждата на баба си от медицински грижи, абсурдния избирателен вот на дядо си и въпроса кога ще се жениш. В края на деня съжаляваш, че си се прибрал вкъщи и се замисляш за какво са ти тези близки, които ти създават само проблеми. Постепенно губите доверието и желанието да споделяте помежду си.

Симбиозата и взаимността в общуването изискват равновесие, баланс между съвместните радости и съвместните конфликти. Никой близък човек не създава само проблеми, но всеки може да превърне и най-щастливата ситуация в проблемна, ако не подбира терените и битките си. Отделете половин свободен и спокоен час от деня, за да обсъдите предизвикателството или спора само с човека, с когото сте отговорни за разрешаването му. След това приключете с въпроса, поне за днес. Ако е необходимо, продължете и утре. В рамките на половин час.

Не намесвайте допълнителни събеседници

Не привличайте помощници и доверени съветници сред хората, с които сте емоционално обвързани. Да споделиш гнева и разочарованието си с някой уж неутрален човек на пръв поглед облекчава гнева, защото той ще те изслуша и разбере. Сигурно ще постъпи по същия начин и с насрещната страна. Рано или късно обаче този човек ще се озове въвлечен в усложнен диалог помежду ви, в който всички се поглеждате очаквателно и обвинително с надежда някой от останалите да разреши проблема. Един конфликт ще прерастне в най-малко три, а някои от логичните аргументи и на трима ви ще се изгубят в превода. „Той ми каза да ти предам“ губи приложимост извън рамките на детската игра развален телефон.

Забравете личните обиди, обобщения, категоризации и епитети

„Абсолютно никой не ме уважава в това семейство!“, „Забравих, че вие, програмистите, по принцип се имате за много специални!“, „Винаги се държиш с мен отвратително!“, „Съжалявам, че изобщо се хванах с тебе!“. Ако действително вярвате в някое от изброените или подобните на тях твърдения, идва въпросът защо всъщност причислявате техните реципиенти към кръга на близките си хора или поддържате отношения с тях. Ако обаче не е така, а вероятно не е, то до какво ще доведе крещенето към тях в изблик на яд? Никое от горните твърдения няма обективна информационна стойност. Чувайки ги, няма как да разбера коя моя постъпка или дума е разстроила събеседника ми. А всъщност искам да знам.

Когато обаче комуникацията се изроди до генерални епитети за личността ти, цялостно отричане на изборите ти или ценностната ти система или разкаяние за съществуването на отношенията ви, обективните аргументи също губят значение. Не искам да чувам обратната връзка на човек, който съжалява, че съм част от живота му. Знам, че ако го обиждам, не би го интересувало и моето мнение. Затова избрах да науча разликата между: „Ти не ме обичаш въобще“ и „Когато иронизираш мнението ми, се чувствам обезценена и необичана“.