„Ей сега като почнат да падат хора по улиците…“

| от Лора Младенова* |

Цитираше ми се днес родения Ремарк, но първо трябва да разкажа нещо друго важно.

Тичайки от една среща към следващ ангажимент, откривам на „Алабин“ припаднал мъж на средна възраст. На лакти и колене, пяна на устата, разкървавени крака и лице, забито в трафопост, точно до надписа, че е опасно за живота, напълно неадекватен.

Около него се се суетят няколко дами, оказва се, че все още няма извикана линейка. Викам веднага, докато още една жена се опитва да се свърже безуспешно. Обещавам им да изчакам на място.

Междувременно се оказва, че човекът бил така от половин час (?!?!).

Сещам се, че не знам нищо за оказването на първа помощ, освен че не е добре човекът да се движи или да приема течности. По едно време мъжът се размърдва, все още напълно неадекватен и доста уплашен, опитва се да стане, а ние се опитваме да го задържим на място, не много успешно, и той започва да се свлича по гръб. Помагаме му поне да се облегне, за да не се удря в земята. Молим за помощ преминаващи мъже, понеже сме само жени наоколо, а той тежи много. Те бързат. Добре, че не приехме Истанбулската конвенция, викам си, че сега тия алфа мъжкари ако ги бяха погейчили, какво щяхме да правим. Един тийнейджър помага и успяваме.

Разубеждавам присъстващите, които искат да му дават вода. Когато се свестява малко, се опитваме да го попитаме как се чувства. Не помни кой е, не помни защо е там, не помни има ли близки, нито има ли заболявания. Държа да уточня, че не усещам да е пиян, макар и ако беше, не това да е главното.

Повечето минаващи ни разбутват и го прескачат. Като игра на дама. Като плюеща плочка в пороен дъжд. Прескачат падналия човек. И те бързат, разбирам, сигурно имат да пишат хаштагове „Стойте си у вас си“, понеже човешкият живот е топ приоритетът на всички ни все пак, и нямат търпение да се доберат до устройство и Wi-Fi.

Около мен присъстващите се нервират къде е линейката и искат да й звъннат още няколко пъти. Повтарям, че няма смисъл, може би някой друг има да се свърже за нещо друго в тоя момент и не трябва да му взимаме възможността, а и би било първият случай в историята, в който нещо е станало по-бързо, защото някой е натягал отстрани да се бърза.

След 13 минути (not great, not terrible) линейката е там.

Двамата изнервени лекари му задават около два дежурни въпроса, от които разбирам, че човекът страда от епилепсия, дават диазепам и се изпаряват, без да кажат нищо. Няма мерене на кръвно, температура, проверка на рефлекси, няма Covid-19-въпроси, въпреки кашлицата на мъжа, не го взимат в болница, препоръки какво да прави като му отмине също няма. Не е моя работа, не съм медик, но ми става странно.

Полицаите, които идват с тях, се държат далеч по-човешки. Спират желаещите да прескачат, задават правилните въпроси и остават дълго на място да видят ок ли е човекът. Не са дошли само за данните и протокола. Мисля си как никой на тоя свят не е автоматично виновен заради това кой е шефът му или какво му се вменява да прави, стига сам да не е допринесъл за избора на тоя шеф.

Аз и още един мъж, който се е присъединил впоследствие, оставаме още малко с човека, след като другите се разотиват, да разменим няколко думи и да видим дали се възстановява. Разбираме се той да постои при него, ако тръгне да става, а аз да ида да му взема храна и вода (полицаите са казали, че има позволение от лекарите). Човекът бавно живва, полицаите обещават да останат с него още и ако трябва, да го откарат донякъде. Тогава тръгвам.

На път за първата среща ми се бяха обадили пет минути преди началото й, че ще се забавят с половин час и да се помотая да пия кафе. Ядосах се, адски мразя да ми объркват графика, а и надали някой разбира, че е в сериозно закъснение пет минути преди срещата си. Радвам се, че стана така обаче, иначе можеше да се размина с човека.

Не пиша това, за да се похваля, че съм готина. Изобщо не съм готина, ако бях, щях да си зарежа деня и да остана аз с него вместо полицаите. Щях вече да знам има ли близки и щях да ги търся и чакам. Ако ги нямаше, щях да го поканя вкъщи. Обаче не съм.

Пиша го, защото си мисля, че не е задължително да си готин, за да помогнеш на някого. Само няколко минути от времето ти и съвсем мъничко мисъл. Всички ги имаме. Или поне да не прескачаме хората.

Няколко месеца се плашим с изречението как ей сега ще почнат да падат хора по улиците и ще видим ние тогава. Въпросът е какво ще видим обаче.
Действията ни, когато се спънем в паднал човек, и в буквалния, и в преносния смисъл, казват всичко за нас. Но не това е от значение. За този човек тези действия често определят дали и как ще продължи нататък.

Всички имаме пет минути. Моля ви да ги ползваме по предназначение.

*Текстът е от Facebook-статус на нашия автор Лора Младенова: