С какво „Приятели“ може да е актуален през 2020 година

| от Лора Младенова |

Когато пилотният епизод на сериала „Приятели“ се излъчва за пръв път в Съединените щати на 22 септември 1994 г., неговите създатели Дейвид Крейн и Марта Кауфман надали са си представяли феноменалния му успех. Шестнайсет години след последната от общо 236 серии шоуто все още заема толкова съществено място в сърцата на своите фенове, че стабилно се задържа в топ 10 на зрителските гледания в Netflix дори в далечна страна като България през лятото на 2020 г.

Бях приятно изненадана да открия това, когато реших да се посмея повторно с Джоуи, който не дели храна, с неловките шеги на Чандлър, със състезателния дух на Моника, с щурите идеи на Фийби и с комичните разминавания между Рейчъл и Рос.

Към момента трето поколение фенове от цял свят расте със забавните и често абсурдни ситуации от ежедневието на приятелската компания и с техния пословичен навик да прекарват поне половината от делничния си ден в близкото кафене Central Perk.

Най-младите сред почитателите на шоуто не са били родени по времето, когато последният му епизод е излъчен. За почти фанатичната му популярност сред фен обществото свидетелства дори сривът поради претоварване на Instagram в деня, когато Дженифър Анистън за пръв път се регистрира в платформата през октомври, 2019.

На какво се дължи феноменалният успех на попкултурен феномен като „Приятели“ на фона на не по-малко качествени ситуационни комедии като „Теория за големия взрив“, „Двама мъже и половина“, или „Как се запознах с майка ви“?

На финала на двайсетте си години, шестима души живеят на квартира, имат проблеми в работа и колебания в личния живот, обсъждат ги на чаша кафе и си създават вътрешен хумор. И така десет сезона. Ако резюмираме сюжета в едно изречение, той наистина звучи по този начин.

Е, и? Нищо различно от средностатистическата романтична комедия или шоу програма, всъщност нищо различно от един етап от ежедневието, през който повечето от нас преминаваме в този период от живота.

Курсовете по сценарно писане обикновено стартират с базисния за доброто писане постулат, че героите се изграждат преди историята. Нужно е да знаеш абсолютно всичко за тях, за да предвидиш реакциите им във всяка ситуация, дори детайлите, които изобщо няма да се включат в сюжета като отношенията с рода им, любимия им филм, или предпочитанията им към котки или кучета. Оттам нататък можеш да развиеш достоверна история или да предадеш въздействащо послание чрез тях. Именно така работи „Приятели“. Приемането на човек с всичките му различия, странности, несгоди или недостатъци е съобщението, което ни изпраща в продължение на десет екранни години.

Видимо или не, Холивуд е разработена машина за предаване на политически и обществени послания. Колкото по-забележимо се случва процесът, толкова по-пропагандно и неискрено изглежда отстрани, дразни несъгласния зрител и често постига обратен ефект.

В началото на 90-те, един сериал без претенции за политическа коректност или социална роля успява да обедини почти всички теми, за които днес протестираме и спорим шумно, да инициира диалог за тях неусетно и да вдигне стигмата над всяка от тях без да политизира или да се натрапва.

Една от тях е свръзана с алтернативните семейни модели и родителството.

Сурогатното майчинство:

Кой, ако не хипарката Фийби, би се съгласил спонтанно с идеята да износи тризнаци, за да помогне на по-малкия си брат да създаде семейство с жената, която обича. Сюжетът преминава през емоционаната й привързаност към още неродените деца и щастливия финал за двойката на Франк, Алис и трите им деца.

Двадесет и пет години по-късно, в България, държава с претенции за закрила над традиционното семейство и стимулиране на раждаемостта, сурогатното майчинство не съществува като опция за двойките с репродуктивни проблеми поради необоримата законова презумпция, че жената, която роди детето физически, е негова майка. Струва си да помислим върху това.

Самотната майка:

Малко след като разказва на своите приятели за мечтата си да срещне сродна душа, да сключи брак и да роди две деца, Рейчъл разбира, че е забременяла от Рос при инцидентен контакт. Макар и да е готова да отгледа бебето си сама, тя среща подкрепата на всички свои приятели и пълното съдействие на бащата. Те не се превръщат в една от онези токсични двойки, които решават да закрепят с дете нестабилната си връзка, а малката Ема се ражда и расте в изпълнена с любов, внимание и уважение среда.

Осиновителите:

Моделът на сбъдната мечта за „класическо семейство“ в сериала е представен от Моника и Чандлър. Почти. Проблемите в рая на апартамент №20 настъпват, когато двамата научават, че напук на желанието и готовността си не могат да заченат дете по естествен път. Сюжетът проследява пътя на разочарованието, решението да осиновят и дългата процедура по осиновяване, преминаването през която им се отблагодарява с жадуваното споделено семейно щастие.

Гей двойката:

Първата съпруга на Рос, Каръл, и интимната й партньорка Сюзан принадлежат към запомнящите се второстепенни герои в „Приятели“. Двете репрезентират хармонична и отдадена гей двойка и отглеждат съвместно роденото от брака на Каръл и Рос дете. Сериалът понася критики от някои от най-либералните си фенове заради шокираната негативна реакция на Рос, когато научава, че жена му е гей. Напълно незаслужено – надали някой би се зарадвал да научи за изневяра в семейството си, а неочакваната новина за различната сексуална ориентация на партньора би допринесла за дълбокото съмнение в себе си, което съпътства разпадането на брака. По-късно Рос присъства на раждането на сина си ръка за ръка със Сюзан, именно той е този, който отвежда Каръл до олтара при сватбата на двете дами.

Сценаристите споделят в интервюта, че репретезентациите на родителски модели в сериала не са случайни, а предварително замислени.

Чрез тях те се опитват да утвърдят позитивен имидж на по-глобалните и гъвкави варианти за създаване на семейство, без да поучават с директни послания. И се получава.

По стечение на обстоятелствата дори личният живот на някои от актьорите продължава тази линия.

Свръхуспешната комедийна актриса Дженифър Анистън остава бездетна и макар причините за това да дават тема за спекулации на стотици жълти издания, с днешна дата Анистън е доказателство, че човек може да бъде щастлив, едва когато се научи да е самодостатъчен.

Мат Лебланк, когото ще запомним с брилянтното изпълнение на най-веселия от всички герои Джоуи, извървява трудния път на родител на дете със сериозни здравословни проблеми.

А актуалните положителни социални послания на „Приятели“ отиват отвъд родителството. Ето как:

Силната независима жена:

На старта на шоуто Рейчъл олицетворява патриархалното клише за жена, която се интересува от повърхностни материални неща, не умее нищо и преминава от грижите на бащата към тези на бъдещия съпруг. Още в първия сезон тя избира да посрещне реалността сама, а до края на сериала вече е един от най-успешните в кариерата си герои, осигуряващ стабилност и подкрепа на хората, които обича. Никой никога не натяква на Рейчъл „Ти трябва да си силна независима жена“. Тя просто се превръща в такава самостоятелно и неусетно, с невидимата емоционална подкрепа на най-близките си хора.

Промискуитетът на Фийби:

Преди да срещне споделена любов, Фийби се наслаждава на разнообразен сексуален живот, който не е дръзко да твърдим, че проактивно търси. Това никога не става предмет на осъждане, епитети, или особено внимание от страна на останалите. Сексуалната й история е съпътстващ мотив, рядко е основна тема на разговор, не се превръща в проблем и за по-консервативния й бъдещ съпруг. Помним Фийби с изпълненията й на китара, защитата на животните и благотворителните каузи, а не със списъка бройки. Както следва да е и в живота.

Бащата на Чандлър:

Две десетилетия преди да е общоизвестна разликата между драг кралица, транс човек и джендър флуид, осем години преди RuPaul`s Drag Race, и десет преди Лейди Гага да изпее „Don`t be a drag, just be a queen!” в хита си Born this way, брилянтната Катлийн Търнър се превъплъщава в бащата на Чаднлър – драг кралица със собствено шоу в Лас Вегас. Макар и да преминава през дълги години отрицание и черен хумор, нейният объркан син успява да приеме изборите на родителя си, да инициира възстановяване на общуването им и така да намери собствения си вътрешен мир.

Килограмите на Моника:

Тук най-либералните зрители биха поспорили с мен. И с право. Затлъстяването на младата Моника става обект на твърде много и твърде солени подигравки и шеги. И все пак в годините на най-анорексичните топ модели и най-свирепо гладуващите идеали за женска красота, „Приятели“ създава епизод с алтернативен финал, в който все още неопитният Чандлър и все още пълната Моника отново завършват романтичния си път заедно, заради онази сърцевина на привличането и любовта, на която никак не й пука за физически детайли.

Нетипичните връзки:

Нито връзката на Моника с връстника на родителите й Ричард, нито тази на Рейчъл със значително по-младия й асистент Таг, предизвикват характерните коментари за жената златоръсачка или момчето, което ходи с баба си.

Струва ми се, че оттогава досега клишетата за годините във връзката наистина започнаха да остаряват и деградират. Възрастта е просто цифра за порасналите.

Когато Джоуи, а след това Рос, излизат с тъмнокожата красавица професор Чарли Уийлър, цветът на кожата й нито веднъж не е тема на нито една реплика. Ултимативната развръзка на проблема с расизма би изглеждала така.

Финалът за Джоуи:

Обичлив, чаровен, желан, лоялен и забавен, всеобщият любимец Джоуи никога не открива споделена любов, дори след като се отказва от навиците си на хроничен сваляч и започва да я търси. Обратното би пресладило иначе романтичния финал на шоуто прекомерно и би го отдалечило от достоверната реалност, където не всеки, който мечтае за любов и я заслужава, достига до нея.

При последната прегръдка в апартамент №20, героят е осъществен и щастлив, не и самотен. А и на никого не би хрумнало да ползва квалификацията „стар ерген“ за Джоуи Трибиани, нали?

Понякога социалната трансформация идва с бунт и викове. Друг път – с разбиране и усмивка. Тогава знаем, че промяната идва в сърцето, а не само в обективната обстановка.

„Приятели“ срещна консерватори и либерали чрез нещо много просто като ефект, но не толкова лесно за постигане. Разсмя ги.

И продължава да ги разсмива днес, когато си говорим на твърде висок тон по повечето разгледани теми, когато хейтим, докладваме, блокираме и ретуитваме. Да умееш да се смееш заедно с някого, означава да го приемаш. В смеха, когато той е добронамерен, ние не сме различни.

Още от Лора Младенова:

Да се върнем ли в офиса? Ок, но нека първо мине лятото

За Дж. К. Роулинг, Тwitter и правата на всеки един от нас

Защо няма да покрепя Черноморския туризъм

Три седмици младите дружини как дивана в хола бранят…

Да не си лош човек, за съжаление, е крайно недостатъчно

Прецъфтява ли празнуването на Осми март?

Да се върна ли при бившия?

Как да спорим, без да съсипваме другия (и себе си)

Мъжете, които мразеха жените – сред тях ли е Джордан Питърсън?

Къде сбъркахме с женското приятелство

 
 


Повече информация Виж всички