Мъдрите родители учат децата си от малки, че ще познаят истинския приятел по това, че – за разлика от фалшификата – винаги му казва истината в очите. И допълват: „Даже ако от това те заболи!“. Понеже, виждаш ли, сине, истината е по-важна от красивата лъжа. Аха, значи по тази логика съм пропуснала много „истински приятели“ в озъбените личица на кретенчетата от блока, които търчаха след мен и повтаряха като латерни „маленко, па се пѐни“ и „папагал без човка“. Защото това си бяха абсолютни истини: аз бях хилаво дете със зъл характер, което не спираше да философства и да се заяжда с по-големите деца.
Тъкмо тогава, някъде между първи и трети клас, предполагам, се зароди непредолимата ми мнителност по отношение на такива, приети за общовалидни и непреходни във времето народни мъдрости. Просто не ми се струваше нормално някой да те обижда, изричайки очевидното, и да ти е приятел.
40 години по-късно се налага да преразгледам мнението си по темата за приятелите и тяхната болезнена откровеност.
Всъщност, за да бъда честна, отдавна съм установила, че не ти ли каже една приятелка, че приличаш на маймуна в главата след последното боядисване, не ти е никаква приятелка. Щото, нали, лицемерките в офиса ще ти се ухилят с два реда зъби и ще плеснат с ръце в знак на одобрение и възхита. Сега обаче мотивът, заради който си припомням правилото за приятелството и грозната истина, е съвсем различен от повърхностните откровения от типа на „Мале, как си се освинила!“ и безобидни псевдо-заплахи като „Млъкни, ако обичаш, щото ме дразниш, и ще взема да те обърна от стола!“.
Преди няколко дни в един от сутрешните телевизионни блокове водещите и гостите отново зачепкаха темата за домашното насилие. Актрисата Луиза Григорова разказа за конкретен случай от живота си, когато се опитала да бъде „приятел в нужда се познава“, но се провалила с гръм и трясък. Писнало ѝ да гледа как нейна близка е подлагана на постоянен физически и психически тормоз от съпруга си, и затова настояла да го напусне и да се премести при нея, докато уреди самостоятелния си живот занапред.
Онази обаче решила, че Григорова е злонамерена и нарочно иска да саботира връзката ѝ с човека, който „по принцип ме обича, но не знае как да го покаже“. Затова ѝ се разсърдила фатално и повече не ѝ проговорила. Не се разбра дали въпросната, вече бивша приятелка продължава да ходи по тази земя лоялно-влюбена и с морави хематоми по тялото, но предвид поведенческата патологията на такива „грижовни“ съпрузи, можем да заложим на „да“.
Дискусията ми даде повод да се замисля върху някои неща, които аз самата открай време замитам под черджето.
Кога и защо приятелски подадената ръка се превръща в насочена срещу челото ти пушка в ръката на предател? Кога и защо казаното от приятел звучи като обида, нещо като „маленко, па се пени“, само че без хумористичния елемент, а уж добронамереният му съвет – като злостна, саркастична забележка? И изобщо кога и защо приятелите се превръщат в по̀ врагове дори от враговете, които обвинително ни посочат с пръст?
Хубавото на това журналистическо задание е, че не ми се налага да търся отговорите на тези въпроси твърде далеч и да изравям скрити от пиратите съкровища, за да се добера до скъпоценния камък на истината. Защото всъщност всичко е много просто.
Когато си минал периода, в който родителите са били гаднярите, които брутално са се мешали в 14-годишния ти живот на бъдеща рок звезда и са ти казвали какво е добре и не е добре за теб, приятелите са тези, които изземват функцията им да бдят над теб, за да не ти се случи нещо лошо. Не че някой ги е молил.
Всеки решава за себе си дали да счете съветите им за изречени от злобари или от работещи pro bono психотерапевти, които си знаят работата. Въпросът е как да прецениш в коя графа да ги сложиш. Щеше ли Джей Ло да се събере с Бен Афлек след 20 години, ако беше послушала някоя приятелка, която ѝ беше казала: „Ма̀ни го тоя пияндурник, за нищо не става“? А можеше ли да бъде предотвратена поне една смърт на някоя безизвестна жена, ако, вместо да даде пети, десети, стотен „втори шанс“ на домашния си насилник, се беше хванала навреме за подадената за помощ ръка на приятел и по-важното – беше се вслушала в думите му, че има нещо гнило в Дания. Пардон, в гаджето.
Тези, които наблюдават отстрани, макар и от първия ред шоуто на живота ни, те са нашите най-големи фенове, нашите най-добри приятели.
Искрено вярвам, че неслучайно някой или нещо ги е поставило на столчета им там. И колкото и да ни дразнят понякога с неуместните си забележки и коментари (много често и под малоумните ни постове във Facebook), колкото и да ни се иска да им изкрещим в лицето да млъкнат, да се скрият, да умрат, те са нашите най-надеждни компаси в живота. Защото някак винаги усещат накъде е север, нашият север, при това без дори да имат магнитна стрелка, забита в задника.
Така и така няма да ми платят много за тази статия, така че няма да се мъча да измислям още десет параграфа, в които да се опитвам да ви уверявам в безценната, макар и не в карати, стойност на вашите приятели. Само ще кажа, че вслушването, пък макар и с едно ухо, в един непоискан техен съвет би могъл да ви спести много часове платена психотерапия, лоши заеми, тъпи ваканции, кофти любовници и дори един ненавременен камък. Ама не от тия в градинските алпинеуми, а такъв, на който са изписани годината ви на раждане и годината на смъртта.
Вижте още:
