Емоционален детокс от майчиното чувство за вина
Вие имате ли собствен регистър на майчината си вина?
Несъзнателните отметки на ситуации, в които сме се провалили, които вечерните мисли подреждат:
- Списък на пропуските.
- Записки по провалите.
- Дневник на неуспехите, които никой не е видял, но ни тежат и ни държат будни.
"Забравих да ги целуна пред градината. Закъсняхме отново за партито им. Не реагирах правилно за панталона. Трябваше да съм по-спокойна в парка. Може би съм... лоша майка."
Откъде идва вината
Вината рядко е само наша. Тя е смес от прекалени очаквания от най-близките ни хора, образи от социалните мрежи, чужди съвети, "трябва"-та, които някой някога е прошепнал, а ние сме пренесли към себе си.
Понякога вината е заради това, че работиш твърде много.
Друг път — че нямаш енергия да играеш след работа.
Че детето гледа филмче, докато си поемаш въздух.
Че си безкрайно изморена.
Че понякога губиш търпение.
Детето не мери по тези критерии. То усеща обичта в ръцете ни, в гласа ни, в начина, по който го гледаме.
Но това няма значение, ние искаме да сме перфектни.
И позволяваме на вината започва да се трупа троха по троха. Ден след ден.
Дневник на една "лоша майка"(фрагменти от обичайната ми седмица)
Понеделник, 07:12 ч.
Събуждам се с чувството, че нещо съм пропуснала. Будя децата, едното се сърди, повишавам тон. После, докато гледам осъдително как си връзва обувките, усещам, че аз се връзвам на възел от вина. И обич.
Но вече съм сложила първата си отметка за деня за несъвършенство.
Вторник, 18:45 ч.
Влизам у дома след работа и чувам: "Мамо, защо се забави?"
Нямам думи. Само умора. Нямам сили да готвя.
Докато все пак се смеем над поредната кутия с пица, чувам вътрешния глас: "Трябваше да можеш повече."
Сряда, 23:03 ч.
Седя на пода в тъмното до едно от детските легла.
Той заспа разплакан, защото не му позволих бонбон преди лягане. Дали постъпих правилно? Дали разруших доверието му?
Сълзите ми текат. И не съм сигурна, че мога да стана и да си легна. Дали от вина или от умора... не знам.
Четвъртък, 06:57 ч.
Докато правя чай, той влиза сънен, без думи, и се сгушва в мен. Няма обида. Няма упрек.
Децата прощават бързо. Ние сме тези, които не си позволяваме да си простим.
Петък, 21:21 ч.
Разказват ми смешни истории от градината, а аз ги слушам. Отново съм влюбена в тях като за пръв път. Гледат ме така, сякаш съм цял свят. А аз, която се обвинявам толкова често... помня само тежкото. Те - светлото.
Неделя, 14:03 ч.
Лежат върху и около мен и заспиват. Дишането им е тихо, равномерно, най-чистият звук.
Гушвам ги и си казвам: "Несъвършеното е достатъчно. А аз съм достатъчна."
Емоционален детокс: как да прогоним вината
Емоционалният детокс не е магия.
Не премахва умората, не изтрива грешките. Но ни учи да дишаме.
- Да спрем сравненията.
Никой друг не живее нашия ден, нашата вечер, нашата нощ. За някой винаги ще сме "лоши", няма да се справяме, няма да сме приемливи.
- Да видим усилието, не пропуските.
Понякога любовта е в това да се прибереш и уморена. Да прегърнеш, дори за миг, дори и с последната останала ти енергия. Да кажеш сутринта, че съжаляваш, ако не си прегърнала.
- Да признаем, че майчинството е човешко. То включва гняв, тревога, хаос.
Включва истерии, несъвършени вечери, понякога и сълзи - и наши, и детски.
Но истинското майчинство е в жестовете, не в списъците. В начина, по който галиш детската коса.
В думите "Тук съм". В присъствието, което детето помни — а не в перфектността, която то не изисква.
Днес
През деня два пъти ме етикетираха: "дебелокожа" и "мрънкаща". Все по детски въпроси.
Днес е рекорд - само два определения за цял ден.
Мисля си, че отдавна не съм се виждала с онази група познати и роднини, които винаги ми обясняват "че мога и по-добре" и "че така не се прави". Мисля си, че и скоро няма да се видим.
Почти 8:00 вечерта е. Аз пиша тази статия.
Децата играят в другата стая и не смеят да гъкнат, защото знаят, че работя.
Вината тихо почуква някъде отзад в главата ми: "Аз съм лоша майка", но знам, че това не е истина. Това е страх. Това е умора. Това са чужди гласове, които звучат като мои.
Ако децата ви можеха да напишат дневник, сигурно щеше да изглежда така:
"Мама ме гушкаше. Мама беше до мен. Мама ме обича."
Това е достатъчно. Ние майките сме, каквито сме. И сме най-добрите майки за децата си. Без вина.
