Децата вярват. A да вярваш искрено е едно от предимствата на детството.
Моят син твърдо вярваше в Сънчо, който идва и му разказва хубави приказки нощем, но ако яде шоколад или пие кола преди лягане, ще се разсърди.
В детската градина едно дете му беше казало, че това са глупости, никакъв Сънчо няма, а той ядосано отговори, че не го интересува какво мислят другите - кой тогава разказва приказките, а?
Спомням си, че много се смях, казах си "Браво, добре се справи!".
С годините Сънчо изчезна някъде от само себе си, но ми се иска да мисля, че в него е останало онова усещане за закономерен баланс - правиш добри неща и се случват добри неща.
В реалния живот, разбира се, не винаги се случва така, но той затова е реален живот, а и да се залага на доброто никога не е погрешно...
Нещо подобно се случва и с Дядо Коледа.
В едно класическо американско проучване, публикувано в "American Journal of Orthopsychiatry" през 1978 г., около 85% от 4-годишните деца, 65% от 6-годишните и 25% от 8-годишните са заявили, че вярват в Дядо Коледа.
Този процент остава устойчив в годините - изследване от 2011 г. показва, че 83% от 5-годишните твърдо вярват в Добрия старец, който яде бисквити с мляко и носи подаръци.
Според психолозите, децата започват да вярват в Дядо Коледа около 3-4 години, а най-силно е убеждението им между 4 и 8 години.
След това вече идват други, по-сложни времена и вярата в добрите чудеса, за съжаление - отстъпва.
Всъщност да вярваш в някакъв дядо - независимо какво е името му, не те прави наивен или незрял.
Всеки има нужда от вяра в баланса и доброто.
Ако един дядо умее да ги възстановява, то какво лошо има да се надяваме, че той ще се появи с червения си кожух, шапка, брада, шейна, чувал с подаръци и всички останали подробности?
Известно е, че корените на Дядо Коледа се свързват със Свети Николай Чудотворец, но съвременният образ на добрия старец е резултат от сливането на различни традиции и нови, комерсиални влияния.
Образът, който познаваме днес, е дело на карикатуриста Томас Наст, който рисува за първи път Дядо Коледа през 1863 г. за илюстрованото списание Harper's Weekly. С времето той се превръща повече в маркетингов трик, отколкото в магичен символ на доброта, но всичко това няма никакво реално значение.
Как е облечен дядото, дали е дядо, или баба, има ли брада и дали живее в мола или във Финландия - всичко това са подробности, които нямат значение нито за детето, нито за неговата вяра в доброто, която се подхранва от приказката.
Ако дядото върши нужното - награждава добрите и наказва лошите, балансът в детската вселена е възстановен.
Порастването идва тогава, когато осъзнаем, че и награждаването на добрите, и наказването на лошите, е наша работа.
Не е нужно да бързаме да известяваме детето за тези подробности - то само ще стигне до тях рано или късно. А когато ги открие благодарение на собствения си опит, те ще имат истинска стойност за него.
Не е нужно и да прекаляваме с побутването - оставяй бисквити и мляко, снимай се с дядото в мола, хайде да го чакаме, виж, ето го... Това също са излишни неща.
Дали детето ще го види, или не - то ще намери някакво обяснение за себе си защо го е видяло или съответно защо не е дошъл.
Важна е идеята, която ще съществува винаги независимо от това, дали на 5 си се снимал с някого в центъра на магазин.
А идеята е - грижа за нуждаещите се, милост, щедрост, радост...
Не е повод за гордост да заявиш на 5-годишния си малчуган "истината", че няма Дядо Коледа.
Най-малкото защото това не е истина - разбира се, че го има!
Добри чудеса все пак се случват - наистина, рядко, но сме длъжни да вярваме в тях.
Особено по Коледа и особено във времена като днешните.
