Независимо от високия брой новозаразени с COVID-19 у нас, идеята за връщане към строгите мерки за изолация у дома вече изглежда малко вероятна. Докато научаваме все повече странни неща за китайския вирус, границите се отварят с надеждата да се възстанови свободното движение, което характеризираше„стария“ живот.
Поглеждайки назад, за да осмислим случилото се, продължаваме да публикуваме вашите разсъждения за коронавирусната истерия, която причини два и половина месеца изолация в целия свят. Представяме ви текста на Весела Халтъкова от Варна, заради който тя получи награда в нашия конкурс„Моята история от изолацията“.
Весела разсъждава за смеха, който споделяхме заедно през последните месеци и който винаги се появява като спасение, преди да ни обхване крайното отчаяние…
Всеки от нас влезе по различен начин в изолатора на дома си. Някои ядно затръшнаха вратата, други тихо се зарадваха на спокойствието зад прозореца, трети се страхуваха не само от сенките си, но и от сенките на птиците подир сенките на облаците, ако приближават под два метра…
Но верници и неверници, нарушители и пазители, хипохондрици и лаици не можаха да устоят на едно изкушение — изкушението да се смеят.
Нека си го признаем — въпреки обнадеждаващите, но предимно медийни думи за доброта и съединение, те си останаха пожелателни и ние най-често бяхме разединени между дълг и неподчинение, бяхме пляскащи и пеещи, сочещи с пръст, но и сочени от съседите. Само две неща ни обединяваха наистина — смехът и страхът. За страха не искам да говоря — всеки го изживя и видя от камбанарията на собствения си изолатор. Но хуморът ни придружаваше — и продължава да го прави — през всички „карантинни“ месеци.
Понякога смехът беше спонтанен и гръмък, друг път — притиснат зад свит пред устата юмрук, нерядко притеснен от съществуването си — особено когато хуморът беше катраненочерен.
Още в края на февруари се досетих, че смехът ще ни подкрепя, когато след една кинопремиера разговаряхме на по чаша вино с екипа на филма пред салона. Дори и в този културен контекст и повече от седмица преди изолацията да се настани трайно в живота ни, разговорът някак естествено се насочи към вируса, последван от шеговитата „сентенция“, че народ, който във времена на китайски вирус, носи мартеници от Китай, не може да бъде затрит.
Само дни след това пуснах в група за майки поздрaв с детската песничка „Мий си ръцете всеки, всеки ден“, титулувайки я „Хитът на сезона“. Не очаквах четирицифрен брой лайкове — и си дадох математическа сметка за две неща: първо, всеки втори е тотално изтрещял, и второ, ако досега бяхме живели само половината си живот в социалните мрежи, то в тези месеци застрашително приближихме стоте процента.
Но забелязах и още нещо — вирус и хумор се приближаваха едновременно към пика. Как ли? На първо място чрез десетки статуси — лични или копирани — в социалните мрежи. Знаете ли на колко семейства са помогнали шеговити изречения като „Идва краят на учебната година и родителите най-накрая ще научат оценките си“… Има и далеч по-цветисти, иронични и сполучливи описания на вече нормалната за почти всеки дом комбинация от майка/баща в хоумофис с едно-две-три деца в онлайн-училище. Да не говорим ако към тях прибавим и дете в детска градина, но без детската градина.
Неслучайно във форум за майки — другият извор на непрестанен хумор — срещнах личния опит на една дама за лесно и приятно дезинфекциране на дома: бърше дръжките с водка, пийва, пак бърше, пак надига, и така… Това, което може би изглежда като покана към групов алкохолизъм, всъщност е забавна групова терапия, в която не сме анонимни, защото не се притесняваме, че и ние сме „излудели“, миейки портокалите и бананите с веро. Напротив, даже споделяме съвети за накисване на зеленчуците с хлебна сода, докато междувременно се разменят кройки за маски. В тази онлайн-групова терапия не разказваме лични падения със срам, а се уговаряме, след като ръкопляскаме в 21 ч., да повием дружно срещу луната, защото изолацията започва да ни изглежда толкова безкрайна, че вече чуваме как децата ни се хвалят, че са завършили основното по БНТ 2, а средното — по БНТ 4…
Меметата бяха другият основен стълб на нестихваща сатирична креативност.
Не преставах да се изумявам в колко безумен, но и безкрайно креативен контекст можеш да поставиш предмети от бита като тоалетна хартия, алкохол и куче, например. Някои гениални попадения виждах често на различни езици — английски, немски, български. Със сигурност ги е имало поне на още десетки, които не владея. Но локалната креативност беше увенчана от меметата (наречени още от потърпевшите „шаржове“ или „смешни колажи“) на местни популярни и политически лица, свързани с вируса.
Имаше ситуационен хумор, ирония, дебелашки шеги, сатира, скеч, абсурдизъм, но и игра на думи, фино загатване и интелигентни закачки. А някои съвсем и не бяха замислени като шеги, просто ситуацията ги превърна в такива.
Кризата все още не е отминала, но по характера на „смешките“ в социалните мрежи виждам, че хората неусетно я забравят.
Вирусните карикатури намаляват, модерните допреди месец корона-шеги отстъпват на класиката — свързаните с работното ежедневие и взаимоотношенията мъже-жени.
Превъртайки Facebook към миналото виждам колко неактуално звучат днес някои (но само някои!) от майтапите, родени в средата на март. И се успокоявам: значи хуморът е изпълнил своята мисия. Подкрепял ни е и ни е ободрявал когато ни е било необходимо и дори ни е превръщал в негови проводници, като сме споделяли някои статуси на стените си или просто сме прочитали на висок глас някоя шега на близките в домакинството ни.
А колко пък е времето на мемето? То може да е само секунди, ако шегата от картинката не е в твой стил, но може да те ободри за часове, ако е уцелила точно твоето чувство за хумор — било то сухо, черно, фино, цветно, духовито, иносказателно, езоповско… или просто това на зажаднялата за смях душа в условията на изолация.
Да се надяваме, че тази комедийна креативност, родила стотици вицове (о, закъде без тях!), смешни колажи, статуси, постове, снимки, коментари и песни (нима ги забравих?!), е изпълнила ролята си и ще се оттегли, без да й се налага някога отново да ни развеселява.
Аз лично отново предпочитам класическите шеги на неостаряващи теми. А вие?
Прочетете още историиот конкурса „Моята история от изолацията“:
Коледният ми подарък е вече на път
Моите ученици имат нужда от мен. Точно както и дъщеря ми
Мъжът ми ме напусна по време на изолацията. Как го преживях ли?
