Добруджанска Ода на Кривата

| от Соня Енчева Вутова |

Когато организирахме конкурса на Mamamia и LIERAC „Моята история от изолацията“, най-малко сме очаквали, че при нас ще пристигне текст от Добруджанския край, написан направо като „по Йовков“. 

Изолацията по време на пандемията от коронавирус е описана като магично преживяване от Соня Енчева Вутова, доброволно заселила се в добричкото село Гурково. Докато четяхме описанието на нейното пренасяне от София „до вилата“, направо завидяхме на семейството й, което въпреки трудностите намира щастието си сред суровата природа на Североизтока.

Публикуваме нейната история за месеците на изолацията, заедно със снимките, които тя изпрати:

 

Това всъщност е „нашата“ история от изолацията – на две майки и две тригодишни деца.

Всичко започна на 15 март рано сутринта, когато мъжът ми каза: „Я вземете със сестра ми (Ани) децата и тръгвайте към вилата, ние ще дойдем по-късно. Отивам да ви измия колата“.

Решението се въртеше в главите ни още седмица преди това – всички (без мен) в семейството са музиканти, имаме и малък бизнес в туризма; официално работата ни беше забранена и къщичката ни на 10 км от Балчик изглеждаше най-примамливото място сега.

Докато събирах багажа, имах усещане за паническо бягство, а несигурността какво предстои беше повече от тягостна. Децата обаче бяха екзалтирани! Едва успяхме да натъпчем в колата абсолютния минимум от дрехи, провизии, тротинетки, играчки… Епично 6-часово пътуване и първа грешка – от случаен диск тръгва „Пусни сигнала“ и трябваше да го изслушаме 84 пъти до Варна…

С пристигането всичко стана сюрреалистично и предизвикателно и все още си е. Първо да долеем антифризната система на водната риза, защото е студено. Дните и нощите започнаха да се преливат – ставаме по няколко пъти на нощ да поддържаме огъня; лягаме и трепкаме при всеки шум с надеждата, че някой орех е паднал върху покрива, а не е главорез под прозореца.

През деня подготвяме дърва – купуваме, пререждаме, влачим с количките, на връщане качваме децата, а те са екзалтирани! Паралелно готвим, чистим, подреждаме – в къщата не е влизано от миналото лято. Разбира се, следим всички новинарски емисии, брифинги и призиви „да задържим кривата“.

Започваме да развиваме собствена Крива на емоционални преживявания в непривичния ни селски живот. В първите дни тя играе като махало между наистина чистото щастие от подарената свобода, радостните викове и смях на децата с откриването на поредното цветенце, буболечка или камъче, красотата на събуждащата се природа от една страна и психозата, неизменно промъкваща се от всяка медия, страха какво предстои, тревогите по оцеляването на фирмата ни, в която сме вложили душите, съня и покрива над главите си.

Кривата се гневи и на моментите на тръшкане, кандарми, гевезлъци и инат от страна на прелестните ни съкровища с твърдо мнение по всичко в света…

image2.jpeg

Снимка: автора

Престрашаваме се да идем до морето. Децата са екзалтирани! Също така са екипирани от глава до пети в непромокаеми дрехи. Още със стъпването на плажа едното пада в морето и подгизва! Водата е 10 градуса; нямаме дрехи за преобличане. Но пък сандвичите изчезват за секунди и усмивките цъфтят. Намираме калинка! Какво по-хубаво от това!?

Постепенно хващаме някакъв ритъм. Цъфтят зюмбюли, нарциси, кайсии. Съседите ни се радват, носят дарове – „за децата“ – яйчица, мед, ракия.

Докато Ани е на пазар, аз стоя с децата и уж ги уча да рисуват, а те изпълват цели блокчета със слънца, прилични по-скоро на стоножки.

Затварят големите градове – мъжете няма как да дойдат. Кривата вече не се вписва в никакви графики и формули…

На всичко отгоре колата отказва да запали – децата оставили светната лампа и и без друго старият акумулатор изгаснал отвъд степен на съживяване. Без „крака“ сме и на 10 километра от най-близката спешна помощ. Кривата вече живее свой живот и се изстрелва в космоса. Добре, че добри съседи ни спасяват, оправяме колата.

Децата изрисуват с тебешири цялата къща отвън със слънца стоножки.

Ани започва да се вихри в стихията си – къде от вдъхновение, къде от стрес – мъфинчета, торти, кексове, бухтички, меденки, мекичета, пици, погачи, пърленки. Децата са екзалтирани, бузките червенеят!

Ани се оплаква, че дънките почват да й стягат; аз отдавна вече не нося дънки, а само развлачените анцузи на мъжа ми.

По двора има да се извършват херкулесови подвизи. С всеки нов ден времето е по-хубаво и позволява да започнем борбата с бурени, трънкосливи, сухи листа, растящата трева. Арсеналът от градинарски ножици, мотики, лопати, търмъци, триони не се спира… Ами косачката!… К-х-х… „Фермата“ ли?!!… Осъзнавам за пореден път, че жените в минали времена са били свръх-хора. Как са имали сили да работят земята, плюс да гледат деца, плюс да шият, перат, предат, тъкат, месят и пр. пр. пр. на ръка, МИНУС ток и ВиК!?!?!!

Разделяме си задачите с Ани, въпреки това ръцете ме болят, дори като пиша на компютъра, но трябва да отговарям на имейлите – ежедневно идват анулации, дори вече и за септември. Кривата застига Теслата на Мъск със Стармен.

В това време навсякъде по медиите всевъзможни хора се изреждат да споделят колко много свободно време имат в изолацията да правят каквото им хрумне. КАК е възможно това?

Вечер гледаме мъждукащите звезди, луната, всичко е като по Йовков, децата са екзалтирани и обещават да станат космонавти и да ни заведат до мъглявината в Орион.

Дървата са на привършване, почваме да ровим по полусрутени бараки отзад в двора, забравени от десетилетия. Дърва има! Но и паяжини – дебели и лепкави – добре, че си имаме анти-корона маски. Само че тези дърва не са насечени, а са сухи и по-твърди от скалите на Калиакра, плюс че брадвата ни е халтава.

Междувременно цъфтят сливите, черешите, след тях прасковите, лалетата, именни и безименни полски красоти. Децата генерират букети по-бързо от китайски фабриканти. Идва Великден, боядисваме яйца. Децата са екзалтирани! Омесваме 7 мега козунака! Ани е фурия! Нищо не може да я спре, за всяко кафе – нов сладкиш! Чете във фейсбук група „Страст с квас“ и сънува хляб на шупли. На другия ден прави крем карамел без нито една! Какво момиче!

Времето е прекрасно, децата са по цял ден навън, игри, радост, здраве и благодат за всички. Докато не си легнат вечер толкова капнали, че не усещат кога да предупредят и започват „водните аварии“. Сменяме посред нощ напишкани пижами и чаршафи, денем пералнята нон-стоп върти, лагерите й вият жално, простираме по шест пъти, а съседите си мислят, че не сме си събрали прането от една седмица.

Мъжът ми се шегува, че съм станала като Щаба – всяка сутрин съобщавам за броя на злощастните инциденти. Наред с това поредна седмица водим преговори с банката да ни разсрочи фирмения кредит, но уви – въпреки задвижената процедура ни събират всичко до последната стотинка.

Оставаме с нула лева. Мъжете също са с нула лева. Нашата любима Крива на емоционалността подминава Вояджър, в далечината се чува „Излел ееееее“ и след него ехото на Генерала „Да не излиза!“.

Но неволята учи! Берем лапад и коприва. Децата са екзалтирани от идеята, но пострадват от копривата. Въпреки това лапат с апетит супата от „парещите неща“.

Съседите носят още дарове – яйчица, буркани със зарзават, прясно сирене, ракия. Колко умилителни са тези жестове на гостоприемство и съпричастност. Дори не помисляме да откажем, защото за тези добри, сърдечни хора радостта да споделиш от своето е несравнима. Сълзи ми напират с всяко „благодаря“. Същите тези добри и сърдечни хора, които поят с потта си земята и отглеждат житото за хляба ни. Богатата, могъща Добруджа, където и камък да хвърлиш, ще излезе цвете!

Не е валяло от есента… Старците не помнят такава суша. Житото вече трябва да е до пояс, а заради сушата едва показва главица от земята; на места е изгоряло и кафяво. Най-тъжната гледка, но никой не споменава за това в новините, защото сме заети с короната…

Най-после завалява дъжд (оказал се недостатъчен за посевите, за жалост…) Децата са екзалтирани! Скачат с гумените си ботуши в локвите, ровят в калта, събират охлюви, душичките им преливат. Работата по двора понапредва, дори си засаждаме цветя, рози, люляци (разбира се, дарени).

image4.jpeg

Снимка: автора

От толкова прахоляци, мръсотии, кал, пепел от огнището и какво ли не лицата ни далеч не са цветущи. Никога не съм се чувствала по анти-женствена, но вече не ми и пука. Само че огледалото плаче при всяка наша среща.

Решаваме да си направим домашен ексфолиант със сода, мед и зехтин. Обривам се като пубер, нищо че досега никога не съм имала дори и една пъпчица. Гледам да игнорирам Кривата, тя и без друго е напуснала вече нашата Галактика. Фокусирам се върху изобилието от щастливи моменти – издължените сенки на децата по прашния път при залез; пчеличките с натежали от цветен прашец крачета; ароматът на всяка тревичка и всеки нов разтворен цвят (вече има люляци, макове, божури, а дърветата се отрупват със ситнички плодове; смолата блести на слънцето като кехлибар сред крехката зеленина), подрънкването на хлопките на минаващото наблизо стадо крави; една гугутка легна да мъти в нашия двор, след това в запустялата къща отсреща се родиха котенца. Животът е прекрасен и многолик!

Гледаме с децата „Смелата Ваяна“ – те са пре-екзалтирани! Дни наред по цял ден молят да слушаме „ауее аауееее“; не се противим, песничката е така зареждаща, а и Ани мечтае да озвучава анимации.

Прогнози за раздвижване в нашата делова сфера няма, пребиваването ни тук все още е с отворен краен срок, може би ще прекараме и лятото на село. Пречупваме се, почваме да разпитваме за някаква работа и засаждаме домати и други зеленчуци (дарени). Саденето увлича, но за забиването на колците ни трябва помощта на онези австралийски пожарникари от прочутия календар. Разбира се, тях ги няма, затова се справяме някак сами. Иначе децата са екзалтирани, помагат с ентусиазъм.

Внезапно вечерта бойлерът започва да грухти – прегрял, на косъм да гръмне – горещата вода почти изцяло се изпарила и надува отвътре, пуфти, свисти, къркори, маматаситрака; с виртуалната помощ на момчетата някак си го източваме, само че от врялата вода меките тръби под мивката се стопяват и шурва едно чудо… край няма…. Пустата Крива помита наред със свръхсветлинна скорост черни дупки и половината вселена…

 

***

Утре моята мила Ани има рожден ден. Ани, която може да изсвири с вратата на фурната всичко от Ъшър до Дворжак, а после да изпече вътре най-неземната вкусотия.

Ще си направи торта сама, ясно е. Нежна, корава, сладкогласна Ани, посвещавам на теб нашата Ода на Кривата. Пожелавам ти здраве и любов така всесилна, че да върне Кривата от другия край на света и да я нулира, за да тръгне най-после всичко по мед и масло. Може и по квас.

image3.jpeg

Снимка: автора

 

Прочетете още истории от конкурса „Моята история от изолацията“:

Моите ученици имат нужда от мен. Точно както и дъщеря ми

Мъжът ми ме напусна по време на изолацията. Как го преживях ли?

 

 
 


Повече информация Виж всички