Моите ученици имат нужда от мен. Точно както и дъщеря ми

| от Мария Петрова |

Конкурсът на Mamamia и LIERAC „Моята история от изолацията“ официално завърши и вече обявихме победителите.Вече публикувахме и и първия от наградените текстове в конкурса – разтърсващата история на ИнаМаслянкова.

Междувременно ни попитаха дали раздаваме почетни грамоти за най-добрите текстове, защото предметните награди се използват и нищо не остава след тях, докато „написаното слово“ остава. Вярно е, но грамоти не раздаваме, въпреки че това е добра идея за следващия конкурс. Но пък имаме удоволствието да публикуваме някои от най-интересните текстове, получени на редакционния мейл – и се надяваме по този начин споменът за победителите, а и за странния период на изолацията, също„да остане“.

Днес представяме наградения текст на Мария Петрова от София, която разказа какво е изживяването на пандемията за един учител, зает с дистанционно обучение:

Моята история от изолацията не е разтърсваща, не е необикновена. Но все пак аз съм майка и учителка и като такава имам много да разкажа. Преди казвах на своите ученици, които обичат да се оплакват от живота, че нямат повод за това. Живеем в свят, в който няма войни и епидемии и само това е достатъчно да ни направи щастливи.

Един ден, преди три месеца, разбрах, че тези думи вече не са верни. Епидемия от невидим враг се зададе към нас.

Честно казано не се уплаших. Аз четох много за болестта, още когато тя беше някъде там, много далеч. Тогава се страхувах, но когато дойде, разбрах едно: трябва да живея с нея по най-добрия възможен начин. По принцип не съм оптимист, но подобна ситуация предизвика у мен силно желание за противодействие, силно желание да се боря да съм щастлива, дори и с безброй ограничения.

Първото нещо, което ме удиви, беше реакцията на моите ученици.

Винаги апатични и мързеливи, те изведнъж рязко се промениха. Усетих, че имат нужда от мен, от моите уроци и присъствие.

Все още нямам обяснение за това, но пандемията сякаш ги накара да бъдат по-мислещи, по-работливи, по-инициативни. Спомням си как им написах, че най-важното, което можем да направим сега, е всеки да изпълнява своите задължения, да бъдем заети с работа, с учене, с четене. Книгите са били винаги спасение от несгодите на живота и смятам, че могат да помагат като лекар и психолог в подобни ситуации.

Странно е, но трябва да призная, че започнахме да учим по-добре, отколкото някога сме го правили в реалното училище. Получавах смислени въпроси от деца, които никога не са се интересували от това, което става в час.

Не знам кое ги беше променило толкова, но промяната беше за добро. Мисля, че тя ще остане и след като всичко отмине, защото ние заедно минахме през това. А споделеният проблем и опит сближават изключително много.

Учениците разбраха, че учителите им винаги ще бъдат до тях, ще им дават съвети и ще повдигат духа им. Поне аз превърнах задачите си към тях в малки есета. Всеки ден им пишех един кратък хубав текст. Казах си: кога, ако не сега, ще им покажа как се пише, как се оцелява, как се създават трайни и смислени контакти. В отговор получих много мили писма от всички тях. Някои споделяха колко им липсват часовете ни, други казваха, че записите на уроци, които създавам, са прекрасни. И аз намирах смисъл на живота във всичко това. За какво иначе сме тук, ако не за да сме полезни. Писах скоро на една приятелка, че ако си полезен и добър все някой ще те обича или поне ще те използва. (Нещо, на което тя се засмя, а после веднага се съгласи). Аз винаги се надявам да бъда полезна за другите и това ме прави и щастлива.

Но аз не съм само учителка. Аз съм и майка на едно момиченце на почти осем години.

Тя също е ученичка. И сега ще ви споделя нещо много лично. Нещо, което може би всяка майка изпитва, но не смее да каже.

Още когато стана на три години и се наложи да я пусна на детска градина, у мен се появи един вътрешен бунт. Защо трябва да сме по цял ден разделени от децата си? Истината е, че те са си добре там някъде без нас и може би и ние сме си добре без тях. Но у мен винаги живее една вътрешна тревога, когато тя не е до мен. Знам, че такъв е животът. Но ето, че животът може да бъде и изненада.

За добро или за лошо, той затвори семействата у дома и аз и моето момиче останахме заедно.

Учихме заедно, разхождахме се заедно, играехме заедно. Един мимолетен подарък от съдбата: да бъдеш с детето си от сутрин до вечер. По принцип е най-естественото нещо, но родителите знаят, че рядко се случва. И няма да продължи дълго, затова, макар понякога да е досадно, аз му се наслаждавам.

Мисля, че това е умението да живееш тук и сега, да обичаш настоящето. Макар и в пандемия, макар и затворен, животът не спира своя ход. Кестените цъфнаха, пролетта дойде, слънцето изгрява всеки ден, има ни, тук сме, здрави сме. И правим най-доброто, на което сме способни. Работим, обичаме децата си, полагаме грижи и сме полезни.

Мисля, че някога ще си спомняме с носталгия за това време, когато бяхме затворени с любимите си хора, правихме любимите си неща и скуката ни вдъхновяваше да творим. Нали времето проявява тази способност да превръща и най-лошия спомен в нещо хубаво (баба ми имаше тази черта – да си спомня за всичко с носталгия, да преиначава лошото и да го описва като добро).

А добро винаги има, трябва да умееш да го виждаш. То е състояние на духа и настройка на ума. Последното добро, което се сещам в тази ситуация е свободното време за четене. И завършвам с една мисъл, на която се натъкнах в последната прочетена книга -„Чужденецът“ на Албер Камю:

„Тогава разбрах, че човек, който е живял макар и само един-единствен ден, би могъл да прекара без мъка и сто години в затвор. Би има достатъчно спомени, за да не се отегчава. В известен смисъл това беше едно предимство“.

 
 


Повече информация Виж всички