Мъжът ми ме напусна по време на изолацията. Как го преживях ли?

| от Ина Маслянкова |

След като конкурсът на Mamamia и LIERAC„Моята история от изолацията“ официално завърши и обявихме победителите, решихме да публикуваме някои от най-интересните текстове, които получихме в редакцията.

Тази изповед ни беше изпратена от Ина Маслянкова и определено спечели вниманието, съчувствието и съпричастността на журито. Да бъдеш напусната от своя най-добър приятел, съпруг и баща на трите ви деца със сигурност е изключително драматично преживяване, Но може и да се окаже възможност за по-добър живот. Заради интересната история, Ина е сред победителите в конкурса. А ето и нейния „изолационен“ разказ:

Беше тежка и трудна година. Може би най-тежката и трудна в целия ми 47-годишен живот. Още в края на предната знаех, че нищо добро не ме чака. Преживявахме нещо, което никой не си беше представял. Кръстиха го пандемия. Повече от два месеца нямахме право да излизаме от къщите си, освен до най-близкия магазин за хранителни продукти. Сега знаем, че беше за два месеца и половина, но тогава не знаехме… Забраниха пътуванията извън града, в който живееш, и страшен късмет имаха тези, които можеха да работят от къщите си. Децата не ходеха на училище, не можехме да прегърнем възрастните си родители, които се оказаха най-рисковата група в тази пандемия. Всичко замря. Животът доби други измерения. Нищо от познатото в „стария живот“ не беше реално.

Ей такъв момент избра моят съпруг, бащата на трите ми деца, любовта на живота ми, за да вземе решение, че не може повече да живее без 15 години по-младата си дългогодишна любовница и след няколкомесечни мъки, най-накрая събра смелост и се изнесе, за да започне на 47 години новия си живот.

Аз останах със стария си живот.

Плаках, молих го, пих, пак плаках и пак го молих, заплашвах го, убеждавах го, плаках, пак го молих, пиех хапчета и пак плаках…

Докато не проумях, че няма връщане назад. И в истинският живот, в този живот сега, в 2020 година, това не е вече мъжът, с когото съм тичала по скалите в Царево, който нямаше търпение да зърне първото ни дете, който ми пишеше загрижени хартиени писма от казармата и който 27 години беше целият ми съзнателен живот. Проумях го, спрях да му звъня и да го моля. Не спрях да плача. Но това беше плач монотонен и тъжен. Плач, с който се оплаква мъртвец. Примирен и равен. Бавен и безнадежден. Затворена в изолация с децата ми, дните минаваха без възможност да съм сред хора. Дни, в които мисълта, че трябва да се съвзема заради децата си се редуваше с мисълта, че трябва да приключа с живота си, толкова болезнен, обиден и безсмислен.

Някъде в този момент, сред многочасовите разговори с приятели, които въпреки невъзможността от личен контакт ми звъняха, за да се уверят, че съм се събудила, се промъкна съветът да си направя регистрация в сайт за запознанства. „Какво толкова“ . „Ще се разсееш, ако не друго“, „Нищо не губиш“… И един ден, по-скоро нощ, сред поредната доза сълзи и алкохол, аз се реших. Няколко часа по-късно, омерзена и съсипана изтрих всичко, убеждавайки се, че не е нормално и няма смисъл.

Седмица по-късно го направих отново. Пак късно през нощта, когато децата отдавна спяха и когато само най-самотните сърца са будни, сложих фалшиво име, съвсем обикновена снимка, без грим и без предизвикателно облекло. Никого не исках да заблуждавам. Всъщност дори не знаех какво искам. Или знаех. Исках да съм жена. Някой, по някаква случайност, да прояви интерес към мен. Към мен. Така, както съм без грим. С роклята, която не подчертава нищо. С бръчиците около очите и устните.

Години наред се убеждавах, че липсващите комплименти, незабелязването на ново бельо, еднаквата незаинтересованост от това дали съм по анцуг или с рокля и на високи токчета е нормална за 27 годишно съжителство. Секс, да имаше го, но секс като с надуваема кукла, убеждавах се, е в реда на нещата , когато си 27 години с някого. Убеждавах се и не исках да си си повярвам.

Този път нищо не изтрих. На другия ден, когато влязох, не можех да повярвам колко много мъже са видели в тая обикновена снимка без грим и с бръчици нещо достатъчно интересно, за да си заслужава началото на един разговор. Плахо започнах да отговарям. Плахо започнах да избирам сред тях – аз, 47 годишна, с три деца, жената на мъжа с 15 години по-младите дългокраки, нераждали любовници, имах честта да избирам сред множество мъже. Три дена по-късно бях свела избора до 6.

Тези 6-ма мъже никога няма да разберат момента и значението, което са изиграли в моя живот. Никога няма да разберат, че макар и повечето от тях да не съм виждала на живо, макар да съм разменила само няколко часа разговори в чата с тях, ме накараха да съм жена пак и отново. Че простичките въпроси „Как мина деня ти, момиче?“ или „Не мога да повярвам, че имаш три деца…?!“ или „Бих се радвал да избереш мен…“ са това чудо, от което имах нужда, за да се преобразя, да намеря смисъл и да оживея в крайна сметка. От обидената, сбръчкана, зарязана лелка до едно, макар и 47 годишно момиче.

След още известно време от 6-мата избрах да останат трима. С всеки един водех дълги среднощни разговори, преоткривайки себе си и откривайки, че животът е пълен с изненади за теб, пълен с други хора, които си заслужават, и някъде там, някой, който не познаваш и не си виждала мисли по същия начин като теб, преживял е част от твоят живот и те разбира.

Там някъде е Ники, когото никога не видях на живо. Който беше толкова настойчив, толкова рано се влюби в мен и така убедено чертаеше общото ни бъдеще, че в крайна сметка ме отблъсна с това, че просто не ми даде времето, от което имах нужда да свикна.

Там някъде е Саша, напереният, красив и синеок потомствен софиянец, който слушаше толкова много рок , и с който стигнах по-далеч. Който правеше толкова хубав секс , сякаш четеше мислите ми и сякаш единствената му цел беше моето удоволствие и нищо друго. И който до последно ми повтаряше „Няма да се откажа от теб“…

И не там някъде, а тук , в същата стая, в която сега пиша, е Виктор, с когото искам да изживея остатъка от живота си. Когото нямаше да намеря, ако не бях изоставена, наранена, обидена и безпомощна. Който ме накара да си спомня какво е да си обичана. Какво е да си Жена. Любима жена. Който ми пращаше стихове всяка вечер и след всяка снимка, която му пращах, още преди да ме е видял на живо, добавяше: „Колко си нежна….“. „ Колко си крехка“… „Колко си тъжна, а колко искам да променя това…“

Не съжалявам за обидата, за сълзите, за унижението. Ако не бяха се случили, щях да живея един полупразен живот „заради децата“, да си внушавам с всички сили, че да си невидима, безлична, необичана е редно и нормално след 27 години заедно.

Не съжалявам за нищо. Радвам се и съм щастлива. И обичана. Жена. Почти момиче….

П. П. Имената, разбира се, са сменени 😊

 
 


Повече информация Виж всички