Ако сте родител, най-големият ви страх в живота вероятно е да не би нещо да се случи с някое от децата ви. Според едно американско проучване от 2018 г. родителите прекарват средно 37 часа седмично в притеснения за децата си. Почти може да се каже, че се страхуват на пълен работен ден. Безопасността е първостепенна за родителите, оттам нататък идва всичко друго, което искат да осигурят на децата си или да ги научат на него.
Средната възраст, в която на децата се позволява да бъдат самостоятелни расте – средно на 10 години те могат да играят сами на двора, стига родител да може да ги вижда, на 12 остават за пръв път сами вкъщи за поне час през деня, едва на 14 вече свободно ги пускат да излязат с приятели навън. Въпреки вече десетилетното си съществуване и навлизане в живота, мобилните телефони всъщност не направиха родителите по-спокойни. Напротив, параноите им се засилват при всяко невдигнато обаждане, неотговорено съобщение, или проверка кога за последно детето им е било на линия.
Когато ние с вас бяхме деца, не беше така, помните ли?
През изминалата година обстойно проучване на The Journal of Positive Psychology установи, че 53% от родителите се чувстват по-спокойни, ако децата им вярват, че живеят в опасен свят, и предпочитат да ги научат именно на това. Несъмнено тази нагласа идва от най-добри намерения, но… пътят към Ада е постлан с добри намерения също. Да, вярвайки, че светът е заплашителен, децата може би ще живеят по-безопасно, поне до един момент, след това, когато им писне от закани и забрани, ефектът може да е обратният. Но това също така ще им отнеме възможността да се усещат уверени, свободни, щастливи, да експериментират, да са любопитни, да се учат, да израстват като личности. Това ли искаме като родители?
Често чувам, а улавям даже и себе си да казвам, твърдения колко по-динамични сме били едно време и колко неприятно е, че животът на съвременното дете е ориентиран около дигиталните устройства – и за учене, и за свободно време, и за забавление. Ако бъдем честни пред себе си обаче, дали ние самите не допринасяме за разширяването на този феномен, като пазим децата от живота навън, за да не паднат, да не се ударят, да не настинат, да не се разболеят, да не ги отвлекат, да не ги блъсне кола, да не се сбият, да не си скъсат дрешките, да не се окалят, да не ги почерпят с нещо нездравословно за хапване, да не си измърсят ръцете и после да си пипнат окото, да не би някой да ги обиди, да не ги ужили оса, да ги ухапе мравка, да намерят нещо мръсно в пясъчника, да вървят близо до някоя рушаща се сграда и нещо да им падне на главата, да се изгубят по пътя към магазина, да не попаднат на лоши приятели, да не им предложат алкохол, ами цигари, ами наркотици…
Да, всички тези рискове са реални – кои повече, кои на 0,000001%.
Някои, като например този да те блъсне кола, драстично са се увеличили с времето, заедно с нарастването на броя на автомобилите в градска среда и на шофьорите, които не заслужават свидетелство за управление на МПС, а някои преспокойно си управляват и без него. Други, като тези с пчелите, пясъчниците и ужасния риск да не би да се удариш, са просто излишно раздути родителски страхове по повод неща, които се случват на всяко дете. И всъщност е по-лошо, ако не му се случат никога – не защото са приятни, а защото липсата на досег с тия страховити рискове ще означава единствено, че са прекарали едно стерилно и вероятно скучно и непълноценно детство. Детство, което може да постави в душите и умовете им основите за бъдещи депресии, хранителни разстройства, поведенчески проблеми, безпокойство, неувереност и други проблеми на психиката, които лично мен ме плашат много повече от едно ожулено коляно. Ходя си с поне едно такова коляно от малка, днес например е лявото – не е много страшно.
Чудя се защо се държим така, дори когато обективно съзнаваме, че поведението ни е вредно и неприемливо. Понякога страховете са по-силни от нас. Последните десетилетия ни наплашиха прекомерно с тероризъм, с пандемия, с войни, с непрекъснати инциденти и катастрофи, с новини за ужасяващи престъпления спрямо невинни хора, спрямо деца. И да, всички тези опасности са коя от коя по-трагични и страшни. Само че има и нещо друго – социалните медии и пренасянето на огромна част от процесите в живота ни онлайн ни сблъскват непрекъснато с несравними с никога преди и непоносими за съзнанията ни обеми информация, някои от които дори умишлено разпространявани с идеята да ни наплашат с оглед постигането на определени политически цели. Колкото повече четем страшни новини с шокиращи заглавия, толкова повече ще ни заливат, ще излизат във фийдовете ни – това е един от осовните принципи на бисквитките и алгоритмите, така е по-пазарно. Страховете продават. Виждаме повече информация, отколкото умовете ни са способни да обработят, понякога дори само страшната информация, която виждаме надхвърля съпротивителните ни сили. А представете си колко по-трудно би било същото за децата ни, ако ние вече сме ги научили от малки да се страхуват от целия свят около себе си, да гледат с подозрение на хората. Не съм оракъл, но предвиждам, че по този начин бихме ги обрекли на един тъжен и самотен живот на вяра в конспирации и страх от хората и близостта.
Знаете ли, понякога ми се налага да си напомням сама нещо много важно? Че с каквито и рискове да се сблъскваме, най-разпространената причина за смърт завинаги ще си остане животът.
Вижте още:
