„По наше време беше по-добре“

| от Лора Младенова |

Отивам на вечеря с приятели на баща ми. Доста успешни юристи на средна възраст, които ще срещна за пръв път. Очаквам сковано поведение и размяна на дежурни любезности, но заварвам двама закачливо прошарени тийнейджъри с раници, кецове и ветровки.

Той вади от джоба си телефон с копчета, какъвто не съм виждала от поне десетилетие. „Клиентите не знаят, че аз всъщност не проверявам мейла си вечер след работа“, намига докато ми долива вино. Тя ми разказва за осемгодишния им син, който се занимава с рисуване и с колекциониране на сбирки насекоми и единствен в класа няма мобилен телефон, пък бил той дори и с копчета. Показва ми картини на детето.

Тримата пътуват винаги заедно. Катерят планини кажи-речи всеки уикенд. Покрай пандемията започват да преоткриват познати и непознати места из България. А в нея има неподозирано много открития. Не им е под нивото да се возят във влакове и да се смеят на глас. Изглеждат весели. И влюбени. И млади. Колкото ние за последно сме изглеждали на онази снимка в Instagram, която събра рекорден брой импресии.

Когато порасна, казвам си, искам да съм тези двамата.

После се сещам, че всъщност вече съм пораснала. Нещо повече – намирам се в онази фаза на човешкото узряване, когато младите родители кимат към мен на детето си с репликата „Каза ли благодаря на… (неловко въпросителен поглед) … абе… какичката?!“

Ние, от 90-те, сме големите. Големите, от които зависи финият баланс дали децата ни ще успеят да са адекватни на високотехнологичната си информационна епоха и същевременно да преживеят детство в истинска, невиртуална реалност. Дали някоя сутрин, когато вече са пораснали и някоя песен „от едно време“ за миг ги пренесе 20 години назад, ще се върнат там с любов, както ние се връщаме. Точно като тази сутрин – приятел изпраща пенсионирания хит In the End на Linkin Park и това стига.

Хоум офисът избледнява, а мейлите се оттеглят в мъгла, за да отстъпят място на един друг предобед, в двора пред блока.

Прибирам се от училище с ключ на врата и с уокмена в джоба. Вчера най-после съм издебнала да засека In the End по радиотo. Добре, че празната ми касетка вече е заредена. Натискам червения бутон за записване, хванала съм я почти от началото. Докато Честър Бенингтън не за пръв път крещи за болката, от която завинаги ще се откаже близо двайсет години по-късно и всички кой знае защо ще бъдем много учудени, водещият се намесва за кратко с музикални поздрави. Нищо.

Утре е петък, ще излиза новият брой на любимото ми списание, дано този път постерът в средата е на Linkin Park, очаквам го от няколко месеца, отделила съм му място на гардероба до леглото. В събота ще дават „Милион и едно желания“, може да се обадя на кака Лара с молба да пусне „Фантагиро“. През някой от прозорците на вход В ухае на домашна храна и аз искрено се надявам бабата, която пържи тези кюфтета, да е именно моята. Довечера с нея ще гледаме новия епизод на „Спешно отделение“, веднага след новините. Но първо ще поиграя баскетбол долу с приятели и ще върна „Грозна като смъртта“ във видеотеката.

От перспективата на днешните тийнейджъри сутринта би била различна.

Сериалът е вече изгледан наведнъж, без много предъвкване, също както е изядена и пицата. Всички снимки на любимата група са свалени от Pinterest още миналата седмица, а новата седмица пристига с нова любима група. Всички песни са вече изслушани неколкократно, плейлистът в Spotify е архивиран и забравен, защото още вчера той е изгубил значение.

Архивирано е и детството. Децата се раждат. Плачат. После са възрастни.

Някой някога е решил, че е „еснафско“, „просташко“ и „криндж“ един дом да мирише на манджа, а шкафът под мивката, пълен с торбички от Foodpanda, стои къде-къде по-урбанистнично и секси. Но няма драма – платформата работи с денонощна доставка.

И няма драма – ако Тик Ток видеото не е забавно, следващото започва след милисекунда, а след още милисекунда – друго.

И няма драма, ако не излезеш с приятели, когато сериалът „Приятели“ е винаги на разположение в Netflix.

И няма драма, ако изобщо липсват приятели, последователите в социалните медии запълват всяка празнина, запълват я с реакции.

И няма драма, ако „Сексът“ отсъства от „Градът“, когато в мрежата можеш да го видиш всичкия, без лица, общувания и контексти, а и след всеки следващ профил в Tinder следва… следващ профил в Tinder.

И няма драма да липсват емоции, когато всяка от тях може вместо това да бъде изразена с кореспондиращото ѝ емоджи.

Има само една драма – че още не сме открили как да стигнем и до тоалетната с автомобила си.

Скъсана е онази верига от последователности, в която, за да получиш удоволствие, трябва първо да потърпиш и да се постараеш. На мястото на линията на живота в дланите ни пише „Next>Next>Next>Next… Finish”. На мястото на съдържанието има контент. Твърде много. Твърде достъпен. Твърде лесен. И напълно недостатъчен, точно със своята еклектична прекомерност.

Животът ни е шведска маса, а ние отдавна вече не сме гладни, но не сме и заситени. Просто по навик практикуваме спортно ядене.

Днес продаваме време, за да купим носталгия. Нашата бутикова стока са зимнината, грамофоните, изключеният смартфон и антикварните мебели. Нашата бранд политика – да опаковаме продуктите и света си с канапите и амбалажната хартия на понятието „винтидж“, което вдига стойността им, и да пием съвременната си обогатена с колаген вода от антикварна стъклена бутилка със запушалка.

Нашата лична кръгова икономика – да наддадем по-висока цена за собствените си стари мебели, и за трохите от същия онзи свят, който лично сме оставили да изветрее по остъклените тераси и да мухляса в мазетата ни.

Нашата луксозна дестинация – притихналото опустяло село, от което сами сме избягали с 200 км/ч.

„По бай Тошово време беше по-добре“, често няма общо с никаква политика и никакъв Живков, а само с това, че „бай Тошово време“ е онова единствено място от вечността, в което предните преди нас са имали лукса на безсмъртието да бъдат дванайсетгодишни. И на съвсем другата ексклузивна стойност на дънките и винилите, на цигарите Кент и бонбонките ТикТак, на любовта, на истината и на свободата.

А какво ще е следващото време? Няма ли да е това, в което сегашните деца вероятно ще казват, че по Бай Тик Токово време си е било по-добре?

В „Полунощ в Париж“ Уди Алън развива тезата, че всяко поколение вярва, че най-добрата епоха на човечеството е онази, което се е случила точно преди него. А дали?

„Ние сме последните, пич“, заключва героят на Захари Карабашлиев в новия си роман „Опашката“. Последното поколение, което ще има хубави спомени. А дали?

Да се развиваме и да вървим напред понякога означава да набием спирачки, да направим обратен завой и да се върнем обратно. Назад при рисуването на ръка, колекциите и телефоните с копчета. Назад при молива в касетките. Назад при запотените чаши ледена чешмяна вода. Назад при книгите със страници. Назад при летата на село. Назад при балконите, окичени с мушката. При индришето в компота от дюли. Назад при Еминем, който тази вечер ще опразва гардероба си. Назад, за да проверим можем ли още да сме „Джени от квартала“. Назад при връщащата се от йога и пилатес Мадона със соево лате, която ще ни предупреди, че макар и да има адвокат, и мениджър, и агент, и личен готвач, три бавачки, асистент, шофьор, джет и петима бодигарди, всъщност американската мечта не е това, което изглежда. Назад, още преди да сме установили емпирично, че в това да валят мъже няма никакво „Алилуя!“. Назад при първите любови. Назад, където не сме бранд безопасни, политкоректни, кето и безглутенови. Назад при бавното време. Назад при дишането с пълни гърди. Назад при мъртвите поети. Назад, където има милион и едно желания. Назад. При себе си.

Срещу има-няма 200 лева, всеки експерт по живеене, наречи го мотивационен лектор, духовен гуру или лайф коуч, ще се радва да обясни, че това е възможно, защото всичко е в главите ни и реалността е такава, каквато си я направим. Двамата бащини приятели, двамата юристи-тийнейджъри в зората на своята есен, го демонстрират за без пари. И доливат още малко вино.

Още от Лора Младенова:

„Не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?“

Дали тогава пак ще слушат „Бийтълс“ и вечните поети ще четат?

От 20 на 30: готино ли е да пораснеш?

Глупостите, които никога да не казваме на децата си

Какво е общото между Бритни Спиърс и хиляди българи

 

 
 


Повече информация Виж всички