Често казваме или чуваме „Децата са най-неблагодарните същества на света. Грижиш се за тях, даваш им всичко и накрая – никаква благодарност!“.Така ли е наистина?
Ето ни нас, родителите – с всичкото ни недоспиване, умора, адско главоболие, почти постоянни болки из цялото тяло, изхабени тонове нерви, милиони саможертви.
Скъсваме се от работа, за да осигурим настоящето и бъдещето на децата ни. Скъсваме се от грижи, усилия, тревоги и шофиране като ненормални, за да може тези малки човечета да имат това, което смятаме, че трябва да имат.
Правим ги, раждаме ги. Купуваме, възпитаваме. Кърмим, преваряваме, готвим, чистим, перем, гладим, ремонтираме. Разхождаме, правим гимнастики, къпем, преобличаме, пазим. Чистим им акитата. Купуваме им кученца, котенца, зайчета, на които после отново ние чистим акитата. Учим ги да правят упражнения, да пълзят, да прохождат, да говорят, да си мият ръцете, да си обуват правилната обувка на правилното краче.
Решаваме задачи по математика с тях, пишем домашни заедно, когато трябва; учим ги на шах, на футбол; даваме им собствения си телефон, когато им е скучно; даваме им да спят върху нас във всевъзможни пози, с крака в лицето ни, косата ни, устата ни; търпим да ни пръцкат в лицето, защото им е забавно, и не им го връщаме; даваме им джобни, купуваме им подаръци, организираме им рождени дни. После в пубертета търпим да ни обиждат, крещят и недоволстват от нас. Да не ни се обаждат къде са и с кого са. Да ни говорят, че не е наша работа тяхната работа. А още по-натам – да ни обвиняват, че сме им съсипали живота още в детството им и ето, заради нас ходят по психоаналитици; че не могат да си намерят подходящ партньор, защото сме ги бъгнали като малки; и какво ли още не, какво ли още не…
Горките ние, родителите. Какви зли, неблагодарни пиявици са тези деца…
Всъщност трябва ли да очакваме благодарност от децата? В никакъв случай, моля ви!
Да оставим настрана това, че когато човек прави нещо за някого, най-нормалното би било да го прави, защото така е редно според неговата си ценностна система. Защото така му говори сърцето му и защото така ще е спокоен със себе си. А не заради каквато и да е корист, била тя и приятното чувство някой да оцени, похвали, благодари.
Но как точно едно дете да оцени всичко това, как да изпитва такава благодарност?
Едно е да ни каже „Благодаря!“ за подаръка, сладоледа или новия айфон, друго е да осмисли какво ние правим за него като родител. Хубаво е, разбира се, да го приучваме на оценяване и благодарност за това, което получава – и материално, а и не само. Но това е процес и от нас, родителите, се иска да правим, каквото можем, и да проявяваме търпение. Просто това ни е ролята. Ако очакваме детето да ни каже „О, мамо/тате, благодаря ти, че се грижиш за мен, оценявам всичко, което си правил/а за мен в тоя живот, ти си голяма работа!“, сме си сбъркали очакванията към „професията“ на родител и очакваме детето да е по-мъдро от нас.
Да, ние трябва да сме големите и да не се цупим на малките, които, навлизащи в света ни, разчитат точно на нас. И е добре да сме търпеливи, да се грижим, дори да повтаряме едни и същи досадни реплики до безкрай („Затваряй вратата!“, „Изморен/а съм, остави ме малко да си поема дъх“ или ако щете – „Не бий брат си по главата, ще се изпотиш и ще настинеш“).
Да правим каквото можем. А не да реагираме като кисели, обидчиви възрастни, които са фрустрирани, че децата им не изразяват благодарността си.
Да си спомним времето, когато сме били деца. Когато не сме разбирали за какво говорят родителите ни, използвайки думите „умора“ и „изтощение“, защото не сме могли да ги изживеем – когато сме били изморени, сме заспивали, където сварим. Когато не сме правили кафе на мама/тате, за да помогнем да се събуди в този нов дълъг ден, в който пак ще се грижи за нас да станем човеци. Когато не сме знаели какво им коства да изкарват пари, нито сме знаели какво са парите и „колко“ са парите, защото сме си мислили, че всеки, който работи, има достатъчно. И така нататък. В общия случай нашите родители са правили всичко, което са смятали за добро за нас, за отглеждането ни.
Така че, извинете, но положението е малко „предай нататък“. Родителите ни са правили, каквото могат за нас. А сега ние правим, каквото можем за децата си.
И вместо да ни благодарят – от един момент нататък те ще правят, каквото могат за техните деца.
Още от Владимир Вълков:
Проходилката трябва да бъде забранена със закон
Ако трябва да науча децата си на едно-единствено нещо…
За „Браво“ ли е постоянното „Браво“?!
От какво се ужасяват най-много децата
Суперсилите, които децата губят с порастването
На фризьор, с вода, палатка в хола… Кои са най-дразнещите детски игри?
Домашните любимци (май) не учат децата на отговорност
Детски рев? Ама, моля ви се, той да не е само един вид
5 причудливи особености на малките същества – 1 част
