Защо да е "зор да има", ако може да е "Kein Stress"?
Ето го и дългоочаквания 15 септември, който ме държи нащрек от поне една седмица, макар детето ми все още да е само в детската градина.
Разбира се, новата група в детската идва с медицински изисквания.
Ако детето е било във ваканция повече от 30 дена (какъвто е нашият случай), се налагат изследвания в лаборатория: паразитология. Както и задължително посещение при педиатъра. Посещение, за което всички се сещат в последните няколко дена преди заветната дата, което го прави посещение, почти невъзможно.
С една дума: и за яслата, и за детската градина, е осигурен достатъчно стрес, така че семействата да тренират в неотпускане и блъсканица, преди децата да тръгнат на училище.
Дали стресът ще дойде от тълпите пред кабинетите на педиатрите, дали ще произлезе от невъзможността на лабораториите да проведат абсолютно всички тестове, необходими за новата година за абсолютно всички деца, или ще се появи от хаоса с придвижването и задръстванията - датата преминава под надслова "зор да има".
Така е от зората на моето детство.
15 септември винаги е бил преломна дата, съпоставима с рождения ден или с Коледно-новогодишните празници.
Както и при споменатите празници, освен със "зор", началото на новата учебна година винаги е било придружено и от поне тон емоции, съвсем не всичките позитивни.
От клишираното (но съвсем реално в детството ми) сбогуване с безгрижието на провинциалния двор, с игрите на открито и с края на ваканцията, чак до не съвсем приятните изненади, които често носи новият клас в училище - 15 септември оставя в спомените на милиони българи болезнено усещане за стрес, който всяка година се пресъздава отново и отново.
Освен от внезапния хаос, свързан с подготовката на учениците, този стрес има и чисто сезонно измерение и се дължи и на внезапното, но сякаш задължително, ежегодно влошаване на времето в рамките на дни: от обилно слънце и сандали, изведнъж се налага да сложим връхни дрехи и обувки...
И ако до преди пет дена си си пил фрапето на плаж в Гърция, както са правили много от сънародниците ни, изведнъж се налага с мускули да се наместиш в града и да придобиеш приличен вид - обикновено в името на детето си.
Така години наред 15 септември предизвиква толкова силна и внезапна промяна в ритъма и живота на всеки български град, че единственото, което на човек му се иска - е да го избегне на всяка цена.
Вместо да се избягва стреса обаче, у нас, включително и в администрацията, сме свикнали той да се увеличава.
Ето какво измисли любимата ни община тази сутрин: в най-натоварения ден, в който родителите мъкнат букети и товарят деца по колите, ден, в който задръстванията и псувните са на килограми, администрацията реши, че започва ударен ремонт на паркинги и тротоари в квартала.
Така десетки автомобили в квартал, в който местата за паркиране и без това са малко, осъмнаха с бележки да бъдт преместени другаде... Къде? Вероятно на Марс.
Камиони препречиха трафика и машини за разбиване на асфалт затвориха движението. Задръстванията бяха обезпечени стопроцентово.
В същото време точно днес, на първия учебен ден, започна почистването на кварталните градинки.
Машините за издухване на листа работят от най-рано сутринта, а всички знаем какъв шум вдигат.
Защо се прави това точно днес, е въпрос с повишена трудност, на който никой, вероятно дори и самата община, не може да отговори.
Преди години, когато живеех в Австрия, се сблъсках с един абсолютно непознат за мен по смисъл израз.
Повсеместно австрийците изповядваха нова религия, религия, която за балканския ми постсоциалистически мозък тогава звучеше почти богохулно.
Религията, наречена Kein Stress.
Без стрес, леко, с лекота, без притеснение, "яваш-яваш", полека...
Притиснати от стреса на корпоративните изисквания и високите очаквания, австрийците, и особено виенчани, бяха развили до съвършенство стратегията Kein Stress и умишлено намаляваха темпото. Ако нещо надхвърляше усещането им за щастие, благополучие и спокойствие, те просто го елиминираха, опростяваха или заобикаляха.
Резултатът беше, че десетилетия наред Виена беше сред най-добрите градове за живеене в света. Сред най-гостоприемните и приятните. Сред най-лишените от стрес столици в света. (Между другото тя все още е в топ 5, като тази година е изпреварена от градове като Копенхаген, Токио и Лисабон).
15 септември ни напомня рязко, че в българските градове - и особено в столицата - имаме спешна нужда от намаляване на стреса.
Но първо трябва да развием нужната чувствителност, за да оценим колко много стрес си причиняваме сами със стадното си поведение около празници, около ваканции и общностно-значими дати.
Както и с липсата на елементарна съобразителност за интересите на околните.
Честит първи учебен ден, деца!
Пожелавам ви някой ден живеете така, че да не изпитвате излишния стрес, който изяжда потенциала и разваля ежедневието на вашите родители...
